47 години без великия Апостол Карамитев

47 години без нашия велик актьор АПОСТОЛ КАРАМИТЕВ

17 Октомври 1923г., Бургас-9 Ноември 1973г., София

Актьорът-любимец играе в най-големия театър – Народният, и се снима активно в прохождащото през 50-те българско кино.Момчето от Бургас има атлетична фигура и южняшки вид: жив, темпераментен, с черни къдрави коси и впечатляваща с прекрасните си бели зъби усмивка.Играта му се отличава с романтична приповдигнатост и точно пресъздаване на образите.

Киноизявите му повтарят първите стъпки и израстването на киното в следвоенна България – с неговите младежки опити, грешки и постижения.Точно 50 години! Докъде ли би стигнал този талант на България, този всеобщ „любимец 13“, ако бе творил по-дълго?Смъртта прекратява полета му.

На 50 години Карамитев умира. В смъртта му има нещо свръхестествено.В социалистическа България езотеричните понятия са непопулярни. Тогавашната материалистична ценностна система не ползва думите душа и карма. Отхвърля възможността човек да вижда какво му предстои.

Днес мнозина вярват във вечния живот на душата и в кармичното предопределение. От тази гледна точка вече се вижда как Карамитев е очаквал своята ранна смърт, знаел е за нея. Може би затова е работел като луд, осъзнавайки, че има едва 50-ина години на Земята.През 1973 г. Апостол Карамитев умира от рак. Събитието се стоварва като от ясно небе, защото малцина са знаели за болестта на актьора.Последният режисьор, с който работи, Вили Цанков, разказва пред „Шоу“, че Апостол никога не разкрива диагнозата си. До последно твърди, че ходи в болница заради дископатия. Версията е рак на черния дроб, но според Цанков всичко започва от рак на уретера.

Цанков се прави, че не подозира за болестта, и предприема снимките на „Сватбите на Йоан Асен II“ с Карамитев в главната роля. Ролята се „доизиграва“ от Коста Цонев.

По-рано, през 1968 г., Апостол Карамитев преживява смъртта си предварително. Той се снима в „Бялата стая“, където влиза в кожата на разболял се от рак млад човек. Болестта идва внезапно и трагично, настоявайки за житейска равносметка.

Тази роля извежда Карамитев от по-ранното му характерно амплоа. Успехът е уникален. Ролята е в пъти над нивото на иначе емблематичния Любимец 13.

„Бялата стая“ обрича на смърт своите създатели. За 6 месеца през 73 и 74 г. умират Карамитев, колегата му Нейчо Попов и накрая – режисьорът Методи Андонов. След няколко години – и Григор Вачков. Все преждевременно и от болест.

Карамитев знае, че ще умре млад. Той го е казвал в прав текст многократно, но тогавашните разбирания са пречили да бъде разбран буквално.

Прощаването…

За нас днес е по-видимо. „Не смятам да остарявам“, заявява перспективният актьор, цитиран от писателя Светослав Минков. Той е знаел, че завинаги ще остане млад и красив, и интересен.

Искал го е – приемал е своя път, както му е даден.

Актьорът предусеща, че болест ще сложи край на общението с любимото изкуство. Към края на живота си той сякаш се примирява. Вили Цанков го цитира: казвал, че е все тая дали човек ще умре с пет години по-рано или по-късно.

През зрелите си години Апостол Карамитев има съзнанието, че съществуваме и се реализираме единствено тук и сега. Това, в което мнозина вярват днес – новото съзнание, за човека от 60-е е било като проникновение от бъдещето. Карамитев казва веднъж, че му е останало само настоящето – добро или лошо, такова, каквото е. Без съжаления за преживяното!

Талантът на Апостол е вървял ръка за ръка с мощна интуиция. Разбирайки преходността, той е хвърлил всички сили, за да твори. Логично би било синът на докера, измъкнал се от немотията, да се стреми към удобства и материални придобивки. Но актьорът оползотворява до минута живота си за по-стойностното – да твори.

Семейство и деца

Апостол Карамитев е бил идол за хиляди момичета. Казват, че получените от него любовни писма са напълнили два куфара. За тези писма свидетелства и жена му – Маргарита Дупаринова. В някои късни интервюта тя споделя колко й е тежало това неудържимо преследване на съпруга й.

Апостол се намира с Маргарита – също актриса, в радиото и после – на сцената. Водили са скромен живот, концентриран върху работата и дома, децата. Малко са излизали, имали са само едно-две близки семейства.

Малко трудно Маргарита дарява съпруга си с момче и момиче. И двамата остават верни на семейната карма – актьорството.

Той се ражда край морето – в Бургас. Яркото слънце, вълните, плажа, шумното оживление около пристанището се отпечатват в неговото детство.

Баща му бил докер, който трудно прехранвал семейството си. Едва свързвали двата края. През ваканциите Апостол също се хващал да работи на пристанището. В края на лятото вече драстично изпъквал сред летовниците – придобивал не тен, а съвсем черна кожа.

С работата на пристанището мускулите му заякнали, а той припечелвал по нещо. През есента неохотно се връщал на чина. Учението му се отдавало трудно. По-интересно му било да ходи в театралния кръжок и да участва в любителски спектакли. Следял неотклонно новините за тогавашните актьори и понякога им пишел възторжени и наивни писма.

През 1942 г. Апостол Карамитев си получава зрелостното свидетелство и веднага е отправен към фронта. На 22 години войната свършва, а той закрива поредния епизод в живота си.

Апостол започва работа в бургаската печатница, но не остава за дълго. С първите изкарани пари си купува билет за София и заминава, за да постъпи в театралното училище.

В столицата отново му се налага да съвместява работа и учене. Студентът Карамитев прекарва вечерите си в ресторант, работейки като келнер. Свободно време почти не му се намира и въпреки това той завършва сред най-добрите.

През 1947 г., веднага след дипломния спектакъл, Карамитев е поканен в Народния театър. Тук талантът му блясва ярко. Доста бързо и заслужено се издига до главни роли. Много скоро той се възприема като незаменим в класическите спектакли.

Ромео, маркиз Поза в „Дон Карлос“ на Шилер, Инсаров в постановка по романа „В навечерието“ на Тургенев, Орландо в „Както ви се хареса“ на Шекспир са „коронни“ роли от неговия романтичен репертоар.

С годините големият актьор все повече „потъва“ в определен тип роли. Той го осъзнава и прави усилия да напусне кръга от характерни роли. Да изиграе „не-герой“ за него се оказва по-интересна задача. И вътрешно, и външно Апостол изпитва необходимост да се трансформира, да се обнови.

Карамитев започва целенасочено да разширява своето амплоа. Той с успех сменя театралните маски. Два персонажа — Кетъл в сатиричната пиеса на Пристли «Скандал в Брикмил» (1960) и Глумов в комедията на Островски «На мъдреца му стига простотата» (1961) му носят нова популярност. «Романтичният» Карамитев доказва, че може да играе и в сатирата.

Театралната биография на актьора се развива щастливо. Ролите му са запомнящи се, впечатляващи, знакови. Репутацията му е много висока. Той застава сред най-значителните творци на българския театър. Неговата сценична техника е удивителна, немислима за годините, в които работи.

Затова пък в киното той преживява доста горчиви мигове. Тръгвайки във време, когато българското кино едва прохожда, Карамитев „прекарва“ през себе си някои неудачни опити и „младежки“ търсения на младото изкуство. Той изиграва на екран 20 роли и малко от заснетите до 1960-65 г. са наистина интересни.

Имат се предвид първите роли на Карамитев в лентите „Утро над Родината“, „Песен за човека“, „Това се случи на улицата“, „Хайдушка клетва“, „В нощта на 13-и“ и дори емблематичният „Любимец 13“.

Киноучастията на Карамитев страдат от естествените за младото кино недостатъци. Въпреки че кинопродукциите в София започват от 1910 г., производството дълго време е в ръцете на случайни предприемачи. Филми се снимат със силни театрални актьори, които често не са така блестящи на екрана.

След Втората св. война в София се построява киностудио. Създава се материална база, набавя се съвременна техника, но все още предстои натрупването на художествен опит.

Първите, сред които и Апостол Карамитев, започват от нула, без традиция и опора. Те напипват пътя и проправят пътеките. Режисьорите усвояват професията, операторите се учат да снимат, а сценаристите – да пишат. В детския си период киното пада в капаните на неизбежните „театрални щампи“ и все още не успява да пресъздаде живия живот без илюстративност и помпозност.

Апостол Карамитев започва да се снима в киното в този му детски труден период. Той пристига в студиата през 1950 г. „Утро над Родината“ е вторият филм, заснет след национализацията.

По онова време актьорите се подбирали по външни данни – да прилича на филмовия персонаж. С атлетичната си фигура Апостол по-често получава роли на спортисти и разузнавачи – ловки и силни хора. На екрана той плува, язди, играе футбол. Зрителите харесват това и актьорът бързо става всеобщ любимец.

Понякога Карамитев поема отрицателни роли: враг на новата власт в «Утро над Родината», вредоносен инженер във „В нощта на 13-и“. Отрицателните образи са замислени като несложни, липсва им дълбочина и подтекст. Спасява ги само това, че ги изиграва Карамитев и в крайна сметка те убеждават.

През 60-е години българското кино доста се променя. Започва рушенето на традиционни схеми, излиза се от буквализма и точното пресъздаване на бит, обстановка и т.н. Киното набира истинска сила.

Карамитев се възприема повече като театрален актьор, а някои от филмите му напомнят екранизирани спектакли.

През 60-е киното изисква вече по-голяма естественост – свободно изразяване, без приповдигнатост на жестовете и мимиките. Пред Карамитев се изправя предизвикателството да влезе в хода на промените, да осъвремени начина си на игра. И той е готов да го направи.

Промяната се вижда ясно в лентата „Двама под небето“, излязла през 1961 г.

Актьорът създава своеобразен и труден характер. Заснети са множество много успешни сцени. Чувства се, че Карамитев много работи, за да заличи театралния стил на пресъздаване на образите. Той изгражда интересен образ – Стефан, младеж, който въстава против дребнобуржоазната среда.

Апостол Карамитев израства в трудни времена, които не са благосклонни към актьорите.

Напротив, от тях се изисква в повече жертвеност и търсене на път с цената на проба и грешки.

Макар и любим на зрителите, без сянка над творческата си репутация, Апостол никога не е доволен от постиженията си. Той се отнася критично към работата си в киното и винаги работи така, сякаш истинските му роли са пред него.

През най-бурното десетилетие на 20-и век Апостол Карамитев показва завидна творческа активност. Той снима 7 филма.

В началото на десетилетието са „Специалист по всичко“ и „Двама под небето“, в средата – „Рицар без броня“ и „Бялата стая“, а в края – „Свобода или смърт“, „Един снимачен ден“ и „Малки тайни“.

Изведнъж следва затишие. Следващата роля на Карамитев е последната му – през 73-а той снима

Сватбите на Йоан-Асен II

Филмът излиза през 1975г., когато актьорът е вече покойник. Ролята се „доснима“ от колегата му Коста Цонев.

Той се среща на сцената с други големи имена. Със земляка си Георги Калоянчев играе в „Специалист по всичко“. С Коста Цонев работят в 5-6 проекта, включително споделят ролята на Йоан Асен II. С Гинка Станчева два пъти си партнира с Карамитев – в „Хайдушка клетва“ и в „Любимец 13“. Със съпругата си Маргарита Дупаринова осъществяват творчески срещи на театрална сцена.Клюките свързват Карамитев с поета Николай Лилиев.

Твърди се, че актьорът му подарил получените от почитателки любовни писма, за да се вдъхновява за писане. Обаче Лилиев едва не получил (или получил?!) инфаркт от горещите редове.Поклонението и изпращането на големия актьор прилича на митинг.

Хиляди идват, за да го видят за последен път и да му поднесат почитта си.Апостол Карамитев е погребан в София. По-късно в същия гроб полагат останките на съпругата му Маргарита.

Мартин Манолов