Вярата в собственото им превъзходство накара американското политическо ръководство и техните последователи отвъд Океана да забравят най-важните истини от сферата на геополитическата и военната мощ: това, което в крайна сметка печели не е глобалното и абсолютното, а местното и относителното.
Всичко зависи от силата и влиянието, което определена държава иска да използва на определено място по даден въпрос, във връзка със съотношението, която противоположната държава е готова и може да й противопостави. Миналото поколение многократно доказа тази истина.
Въпреки непреодолимото господство на Америка на хартия, изглежда, че много страни имат много повече влияние от САЩ на определени места. Русия го има в Грузия и Украйна. Русия има влияние върху Иран в Сирия. Китай — в Южнокитайско море. И дори Пакистан има влияние в южната част на Афганистан.
Прекомерната самоувереност на Америка, призната и прегърната от много европейци, особено от британците, остави Съединените щати неподготвени за най-важното съперничество на бъдещето, въпреки че то ясно се очертаваше през 90-те години. Става въпрос за съперничеството между Вашингтон и Пекин.
От една страна, действията на САЩ за разширяването на НАТО с включване на балтийските държави и дори Украйна и Грузия (последните опити бяха неуспешни), както и за отслабване на руското влияние и унищожаване на съюзниците на Русия в Близкия изток, неизбежно предизвикаха бурна и до голяма степен успешна националистическа реакция от страна на Москва.
Американската заплаха за националните интереси на Русия помогна на Путин да укрепи и властта си вътре в страната. На международната сцена тази заплаха накара Русия да изостави дълбоко вкоренения си страх от Китай и да стане ценен партньор за Пекин.
От друга страна, самодоволството и пренебрежението, с които Вашингтон наблюдаваше възхода на Китай след края на Студената война — Америка позволи на Пекин да се присъедини към Световната търговска организация — също се появиха на бял свят в резултат на идеологическото високомерие.
Поради вярата на Запада в своето превъзходство, по-голямата част от американския елит беше убеден, че в резултат на икономическия растеж китайската комунистическа държава или ще тръгне по пътя на демократизацията, или ще бъде свалена и че в крайна сметка Китай ще трябва да приеме западната версия на икономиката, в противен случай го очаква икономически колапс.
Това беше придружено от убеждението, че добрите отношения с Китай могат да бъдат обусловени от изискването китайските власти да признаят „основан на правила“ международен ред, в който Съединените щати определят правилата и са свободни да ги нарушават, когато пожелаят.
Нито един човек, дори повърхностно запознат с китайската история, не би трябвало да повярва, че Китай ще се примири с това.
През цялото това време американският истаблишмънт, в хода на дискусията (която беше водена както от демократи, така и от републиканци), се опитваше да легитимира американската световна хегемония, говорейки за насърчаване на либералната демокрация.
В същото време различни подбудители и вдъхновители като неуморния Томас Фридман от „Ню Йорк Таймс“ твърдяха гръмко за неразривна връзка между икономическите промени, демокрацията и мира.
Самият Фридман популяризира идеите си в „теорията за предотвратяване на конфликти“ (която винаги е била абсурдна).
Тази вулгарна версия на теорията за демократичния свят се отбелязва, че две страни, в които работят ресторантите на Макдоналдс, никога не са воювали помежду си. Невзрачният и дебел американски бургер изведнъж се превърна в световно-исторически символ на енергичната модерна средна класа, която има какво да губи, ако избухне война.
В различни други еднакво безсъдържателни теории се тръби за неразривна връзка между свободния пазар и гарантираните права на собственост, от една страна, и универсалните политически права и свободи, от друга. Това е независимо от факта, че дори на Запад голяма част от политическата история може да се характеризира като напрегнат и сложен процес на компромиси между този набор от понятия.
Западът като цяло прави една основна грешка: и до днес твърди, че най-големият му триумф е демократизирането и пазарните реформи в бившия социалистически лагер.
Бившите комунистически държави от Централна и Източна Европа и «техните успехи» се цитират непрестанно в западните общества като модел на политическа и икономическа реформа за целия свят.
Да бяха попитали народите в Източна Европа!
Щяха да получат точно обратния отговор.
Петя Паликрушева