Солженицин твърдеше, че една истински казана дума може да преобърне света. Но той така и не намери кураж да я каже, а посвети живота и творчеството си на безкрайни лъжи.
Но се получи нещо странно.
Първи срещу него въстанаха не бившите агенти на КГБ, а самите дисиденти и противници на съветската власт, които повдигнаха завесата на истинската му личност.
Именно дисидентите определиха Солженицин като лицемер и безкрайно честолюбив човек, извършил не една и не две подлости. От техните разкази пред нас се изправя не честен и мъжествен човек, за какъвто той се представя, а егоист, лицемер и предател.
Като офицер на фронта, по време на някаква офанзива захвърля ротата си на произвола на съдбата, твърдейки, че тази война не е негова.
Сетне решава да дезертира и сам написва срещу себе си донос, за да го отзоват в тила. Попада в затвора и спокойно дочаква края на войната, от която много други писатели не се завръщат. Даже пише в дневника си, че тук е много по-добре, отколкото в калните окопи и се чувства чудесно, защото спи на меко легло и го хранят по три пъти на ден.
В затвора също не се отличава с трудолюбие, а все търси някаква началническа работа. Веднъж излъгва, че е икономист и става счетоводител. В действителност обаче е обикновен учител по математика.
Друг път излъгва, че е завършил ядрена физика, за да бъде зачислен в атомната програмата на Курчатов, в която участват лица, лишени от свобода. Там обаче бързо разкриват лъжата и позорно го връщат в стария затвор.
Тогава той си спомня, че май е болен от рак и заминава в раковата болница в Ташкент, която описва в романа » Раковото отделение».
Приключенията му са много, но навсякъде Александър Солженицин оставя след себе си по някаква подлост.
Така написва солиден донос срещу лекаря, който му спасява живота, и нещастният доктор заминава под конвой за Магадан, откъдето не се връща.
Но най-много лошотии за Солженицин разказват неговите съратници дисиденти. Те твърдят, че «борецът за правда» бил доносник на тайните служби.
Увличал хората в антисъветски идеи, а сетне ги предавал.
По същия начин предава най-добрия си приятел, писателя Кирил Симонян, срещу когото написва 50 страници донос. Цяла повест!
След време Солженицин пише на нещастния литератор, гниещ в най-страшните лагери:
«Извинявай, Кирюшка, че потъвайки в блатото, аз опръсках с кал и тебе!»
На свобода Солженицин злепоставя Анна Ахматова, Твардовски и Шолохов, които в началото имат симпатии към него, вярвайки в привидната му гражданска доблест.
Александър Солженицин обича да се представя за родолюбец, но когато през 1974 г. мигрира в САЩ, публично призовава американците да нанесат ядрен удар по Русия.
И този момент е запечатан на видеозапис. Винаги съм се чудил как един писател може да желае подобно нещо на родината си?!
Това е чудовищно?!
Николай Александров
