Вечер, преди да заспя, си мечтая. Мечтая си сутрин да не се събуждам със свито сърце колко са болните и дали ще издържим.
Мечтая си да мога да прегръщам близките си на вратата, когато се прибера от работа.
Мечтая си да работя, облечена с цветния си екип, а не със скафандър, в който не се диша.
Мечтая си след работа да взема душ и да облека красива рокля, за да отида с любимия на вечеря, а не да се простра капнала на дивана.
Мечтая си да се смея както преди, а не да плача в колата си от безсилие пред непредвидимостта и пораженията от един вирус.
Мечтая си болните да могат да дишат, а с тях и ние да си поемем дъх.
Мечтая си. За да мога да заспя…
д-р Сибила Маринова, началник на реанимацията във Велико Търново, Сибила Маринова