Тече голямото политическо пренареждане. Едни тичат наляво, други надясно, трети бързо измислят нови партии, четвърти се окопават където са. Много хора просто се радват на онова, което става, други просто са му обърнали гръб.
Има и една особена група от хора, на които много им се иска да са някъде, но или не знаят къде точно, или присъствието им не вълнува никого, а те не могат да понесат липсата си на дори третостепенна роля. Ако не друго, поне повече хора да им харесват постовете във Фейсбук! Но и това някак не става, а за тях всеки лайк е важен, преживяват го.
Тези хора формират партията на огорчените.
Доста са.
И понеже Фейсбук създава у всички ни измамното усещане, че сме по-важни, отколкото всъщност сме и че сме по-умни и по-влиятелни, отколкото сме, огорчените не се свиват гузно в черупките си, а нападат.
Нападат с конспиративни теории — знам ги тия, знам кой стои зад всичко, разбира се че той дърпа конците, каквото каже Москва, каквото каже Вашингтон и други от този род. Или нападат със знание, което другите не притежават — аз знам кой е Маджо, знам с какво се занимаваха братя Галеви, забравили сте с кого Костов си пиеше виното и т. н.
Нападат и с прозрения — знам какви са ти интересите, искаш да се завъртиш около следващите (не като мен, принципния), вие от кръга на … и други.
Хората от партията на огорчените нападат и с упреци за това кой първи го казал — както отдавна предупреждавах, неведнъж съм казвал, още миналата година предрекох, аз това го казах много преди ….
И сякаш искат грамота или отчисления, когато някой друг повтори нещо очевидно. Каквито и агресивни ходове да предприемат, огорчените си остават огорчени и отхвърлени. Не им се сърдете, не се карайте с тях, успокойте ги, ако са прекалено агресивни за вниманието ви, подминете ги.
Тежко им е, а в крайна сметка всички сме жертва на лупата на социалните медии.
Юлиан Попов