ГОЛЕМИЯТ ПОГРОМ, НАРЕЧЕН ДЕМОКРАЦИЯ
( Горчивото пиянство на един народ)
Най-просто и образно представена, нашата демокрация е разказ за един човек, който тръгна на сватба, а се върна от погребение.
Толкова диаметрално противоположни се оказаха очакванията и резултатите — големите надежди от 1990 година и голямата покруса на настоящето. Между тези два паралела изтече четвърт век на бурни драматични години, когато вярата в демокрацията бавно премина от шумна еуфория в хладни съмнения, а накрая – в горчиви разочарования.
Човешкото съзнание е удивителен феномен. То има свойството не само да помни, на и да забравя. И понеже нямам навика да се доверявам само на спомени, често преглеждам личния си архив от стари пожълтели вестници, събрани в охлузени папки, и като стар опитен лекар виждам цялата картина от „историята на заболяването“.
Четейки статии, интервюта, репортажи и съобщения на издания от различни години, пред очите като огромен ребус се разгръща „епикризата“, на онова, което по някаква странна нелепица наричаме демокрация.
Виждам голямата драма на един народ, заблуден не само от политическата терминология, но и от внушаваните надежди за национално благоденствие, които се оказаха по-непостижима утопия и от комунизма.
Използвайки фразеологията на Иван Вазов — Преходът беше „пиянството на един народ“, когато колективното съзнание на нацията бе упоено от бляновете, че отхвърляйки лявото устройство на нашето общество и всички придобивки на социализма, ще постигнем стандарта и материалното благополучие на богатите западни държави.
„Вижте как живее Западът!“ – викаха някога екзалтирано глашатаите на „дясната идея“ и срещу този аргумент всички бяхме безсилни, защото някъде там — в онези далечни земи течеше един пъстър живот, чието съществуване новоизпечените оратори обясняваха основно с факта, че „ТАМ ИМА ДЕМОКРАЦИЯ“.
Причината за тяхното благоденствие се тълкуваше и представяше като резултат от „свободното предприемачество“, „пазарната икономика“, „развития капитализъм“ и най-вече от сюблимната „конкурентна борба“, което прави онези народи и държави „инициативни“, „иновативни“ и „успешни“.
Днес обаче и най-наивните разбраха, че всичко това е плитка демагогия и празна словесна еквилибристика, защото „дебелият хляб на Запада“ не е резултат нито от наличието на демокрация и капитализъм, нито плод на креативно мислене, нито е продукт на интелектуалното превъзходство на човека от онези географски ширини.
Всичко това са приказки за неосведомените.
Западното благополучие се крепи не на качества, а на пороци!
Дори историята не крие, че тук става въпрос за колонизиране на страни и континенти, ограбвани столетия наред, търговия с роби и поголовно избиване на туземци, човеконенавистен расизъм и икономическо васалство.
А в наше време западните народи живеят добре и заради това, че получават от пет до осемнадесет пъти по-високи заплати от реално спечеленото и отработеното. Живеят на кредит и харчат незаслужени пари.
Осъзнавайки тези истини, с огорчение проумяваме, че нашата демокрация не е нищо друго освен активно мероприятие на чуждестранни тайни служби, тласнали страната ни към самоунищожение и невъобразими предателства, възведени в ранг на национална политика, която нашите прокопсани политици с гордост отстояват и прокламират.
Натрапеният ни отвън НЕОЛИБЕРАЛИЗЪМ се оказа наистина едно голямо „пиянство и опиянение“, защото в „трезво“ състояние никой народ няма да позволи да му унищожат промишлеността и селското стопанство, да го оставят без поминък и без сигурност, да му отнемат децата и бъдещето. А всичко това се случи пред очите ни…
Често пъти, пътувайки през България, край пътищата и покрай железопътните линии виждам изоставени, буренясали и разбити фабрики и заводи, стърчащи като огромни саркофази, в които погребахме мечтите си за „светло демократично бъдеще“.
Някога тези фабрики и заводи олицетворяваха вярата в живота и прогреса, а днес символизират жестокия погром, превърнал страната ни в тъжна гледка.
Наскоро минах покрай завода, в който някога преди 30 години работех като стажант фрезист от техникума по машиностроене.
Същият завод, който в миналото имаше пъстри алеи от рози и гладко асфалтирани пътища, над които в тъмните часове светеха интересни жълтеникави улични лампи.
Спомням си многобройните просторни зали, пълни с машини, между които сновяха оранжеви електрокарчета, натоварени със заготовки; огромните каруселни стругове, на чиито въртящи се универсали можеше да се побере цял автомобил; големият заводски стол, където обядвах сито само за 50 стотинки.
Спомням си лицата на работниците. Вечно забързаните настройчици, бригадирите с тетрадки в джоба и техниците от пъддръжаха, суетящи се с измервателни уреди край съоръженията.
Днес всичко това го няма и сега тук сред порутените стени тропат цигански кирки и чукове, вадещи арматурата от бетона.
Чукат усърдно и бавно оглозгват костите на мъртвия завод. Те нямат спомени и сентимент и за тях е важно само ръждивото желязо.
Седнах на порутената оградата и дълго гледах тъжните останки от завода на моето юношество.
Кой би си помислил, че един ден всичко това ще се случи?!
Кой би предположил, че ни е съдено да живеем в епоха на безкрайна разруха, в която единственото хубаво нещо ще бъдат спомените от далечното минало?!
А как ми се иска всичко това да е само лош сън и когато отворя очи – да видя предишната тиха и спокойна България.
Но действителността си е същата, неумолима и непроменима, а зад гърба ни тегне четвърт век безумие с различни имена – Преход, демокрация, пазарна икономика, плурализъм, неолиберализъм и прочие думички с различен смисъл, зад които обаче стои едно и също лице на разрухата.
Ставам от порутената ограда и бавно тръгвам по пътя. Обръщам гръб на някогашния завод, защото болката да го гледам, става непоносима.
Няма глаголи и прилагателни, с които мога да предам чувствата си.
Те са не само тъжни, но и страшни. А и не мога да изтърпя звуците на големите чукове, които къртят там, където някога стоеше моята фреза, на която работех като юноша.
Имам чувството, че къртят спомените на живота ми.
Къртят отечеството ми.
Бавно отминавам завода и звуците заглъхват в далечината.
Страх ме е да се обръщам назад.
За това се иска много сила.
Но дълбоко в душата ми мъждука надежда, че все пак България ще надживее днешния строй и ще пребъде!..
Николай Александров