Военнофашисткия преврат на 9 юни 1923 г., сложил край на управлението на БЗНС и поставил начало на една гражданска война, която продължава до днес.
Онези, които подскачат от негодувание при използването на определението „фашистки” за това събитие (понеже свеждат фашизма до еднопартиен режим, а не до открита терористична диктатура на най-едрия финансов капитал), дължат — и на себе си дори — отговорите на няколко въпроса, включително и този дали атенатът от 16 април 1925 г. в църквата „Света Неделя” е причината, или следствието, на „белия терор”?
Напомняме, първо, че превратът на 9 юни 1923 г. свали правителството на БЗНС, начело с Александър Стамболийски, което бе установено след честно спечелени избори. Това, че срещу управлението на БЗНС негодуваха дейци на ВМРО, пенсионирани и действащи военни, някои от които (като генерал Иван Вълков) бяха участвали в обсадата и превземането на Одрин през 1913 г., не прави това управление незаконно или антинационално. Във външната си политика Стамболийски се съобразяваше с реалностите след Ньойския мирен договор, колкото и тежки да бяха последиците му за България.
От тази гледна точка Александър Стамболийски не посегна и на монархията, причинила две национални катастрофи. България бе принудена да съкрати армията си до 33 000 души заедно с граничната стража, но Стамболийски създаде Строителни войски.
Разбира се, при катастрофалното икономическо положение на страната след Първата световна война той не можеше да запази привилегиите на военните и така си спечели тяхната ненавист. В крайна сметка „оранжевата гвардия” не можа да противостои на професионалните военни.
Второ, последвалите преврата юнски бунтове бяха справедливи и законни, защото целяха свалянето на сговористките метежници, начело с проф. Александър Цанков, и връщане на законната власт.
Как се води борба с хора, узурпирали държавната власт с военна сила, освен с широка народна съпротива, също с оръжие в ръка?
Очевидно, ако законното правителство на Стамболийски не беше свалено насилствено, не би имало нито юнски бунтове, нито Септемврийско въстание, нито атентат в „Света Неделя” (16 април 1925 г.), нито бял или червен терор.
Впрочем, родено като реакция на насилията и беззаконието, Септемврийското въстание, избухнало на 23 септември 1923 г., не целеше установяването на съветска власт, а работническо-селско правителство.
Трето, белият терор не последва атентата в църквата „Св. Неделя”, а го предшестваше.
Дейци на БКП и БЗНС биваха избивани и преди, и след атентата.
Колкото и да се осъжда авантюрата на левите, червеният терор бе отговор на белия терор след 9 юни 1923 г., юнските бунтове и Септемврийското въстание от 23 септември 1923 г.
Четвърто, онези, които твърдят, че след 9.09.1944 г. комунистите са избили „цвета на българската интелигенция”, очевидно изключват от тази прослойка „безследно изчезналите” интелектуалци в периода на белия терор: поетите Гео Милев, Христо Ясенов, Сергей Румянцев, журналиста Йосиф Хербст, както и разстреляните и убитите в периода на антифашистката съпротива, като Никола Вапцаров.
„Историята е низ от причини” — гласи латинска сентенция. И от следствия – ще добавим ние.
А в българската история често следствията са трагични.
„Клаха народа си, както турчин не го е клал!” — пише Антон Страшимиров.
И отбелязва: „Убиха и брат ми”.
Пето, ако участието в деветоюнския преврат и белия терор на Военния съюз и ВМРО, които всъщност са се поставили в услуга на Народния сговор, е „патриотично” заради издигнатия от тях лозунг „Отечеството е в опасност!”, защо включването на политическия кръг „Звено” в акцията на 9.09.1944 г. е незаконно и антидемократично? Нали Кимон Георгиев и Дамян Велчев са участвали и в двата преврата?
Историята, действителната, а не преправяната според конюнктурата, оценява всеки според неговия принос за прогреса на страната и човечеството.
Предвид построените три Българии в периода 09.09.1944 – 10.11.1989 г., те сами по себе си оправдават свалянето на буржоазното правителство, макар и приело демократична форма.
А оценката на 9 юни 1923 г. я дава фактът, че кръволокът професор Цанков е заменен от Андрей Ляпчев и завършва дните си в изгнание.
От тази гледна точка, действията на звенарите на 9.09.1944 г. са много по-полезни и патриотични от тези на 9 юни 1923 г.
Още повече, че благодарение на 9 септември 1944 г., България избегна трета национална катастрофа, присъединявайки се към антихитлеристката коалиция.
А победителите не ги съдят, нали?
Шесто, що се отнася до „изтреблението” на буржоазната интелигенция, да напомним, че и проф. Александър Цанков, и проф. Богдан Филов принадлежат към нея.
Вторият, като министър-председател на България, прокара нацисткия Закон за защита на нацията, според който евреите от администрираните от България Македония и Западна Тракия не можеха да кандидатстват за българско поданство. Близо 11 000 от тях отпътуваха за лагерите на смъртта.
Същият този Филов обяви „символична” война на Америка и Англия, вследствие на което София и други градове получиха не символични, а истински съюзнически бомби, само в София бяха убити към 2500 граждани. Въпреки това, и като регент, Филов отстояваше обвързаността на България с Хитлеристка Германия.
Нима с целия този „принос”, далеч от археологията, той не се е придвижил сам към подсъдимата скамейка на Народния съд?
Погледнато по-нашироко, без 9 юни 1923 г. може би нямаше да има 9 септември 1944 г., нямаше да има и Народен съд.
Вероятно и с 10 ноември 1989 г. щяхме да се разминем, както и с плана „Ран-Ът”.
Някога имаше такъв лозунг: „Помни 9 юни, пази 9 септември!”.
Не опазихме 9 септември, поне да не забравяме 9 юни!
Защото забравеното минало понякога се завръща.
И така, до следващия юбилей на едно от най-злощастните събития в българската история.
История, от която така и не започнахме да се учим.
Петя Паликрушева