Германското списание интервюира Николай Пудов, който преминава през цялата война и остава в Германия известно време след победата. Ветеранът си спомня последната си битка, споделя впечатленията си от Германия и германците и не може да сдържи сълзите си, като говори за трагичните епизоди на войната.
Превод от Der Spiegel, Германия:
Червеноармеецът Николай Пудов бил с поделението си на Елба, когато нацистка Германия капитулирала. В този разговор той си спомня за последните дни на войната, първите седмици от мира …
Последната битка
На 2 май, когато била получена заповедта за придвижването в западна посока, батареята на Николай Пудов, която била част от войските на 1-ви Белоруски фронт, била на няколко километра от Берлин. Хелмут Вайдлинг, военният командир на Берлин, този ден се предал. Уличните боеве продължили няколко дни. Задачата на Пудов била да попречи на 12-та армия на генерал Венк да нахлуе в града.
- Къде бяхте, когато Хитлер се самоуби?
- Мене, като командир на батерията, той не ме интересуваше особено.
- — А кой ви интересуваше?- Врагът. Къде е противникът? Къде да стреляме? Кой стои на пътя ни?
- — На какво разстояние бяха немците?- На два-три километра стояхме право един срещу друг. Те нямаха бункери, криеха се зад храстите, вкопани бяха в пясъчния склон. Тогава обичах да стрелям с рикошет.
- — Какво е това?- Целиш се към земята пред целта, снарядът отскача и се взривява над целта.
- — Започнах войната като лейтенант през лятото на 1941 година. Това бях комнадващ взвод на Кавказкия фронт. Бях в Крим, във Варшава, воювах през всичките четири години. В началото, когато чух пукането на немските автомати, изпаднах в паника.
Но в края на войната вече бяхме други войници. Имах заместник на име Сидоркин. Знаех: ако Сидоркин стреля някъде, тогава можете да сте спокойни. Всичко ще бъде както трябва, Сидоркин няма да те подведе. Немците знаеха как да се бият, победата не беше лесна за нас. Но все пак ви показахме!
Победата
„Помня много добре, че германците бяха много уплашени. Навсякъде в селищата имаше плакати: огромно ухо — казваха, че врагът подслушва — и войници от Червената армия с окървавени нокти. Това сплашване се отрази ужасно на психиката на германците. Мнозина искаха да избягат, но къде?
Ситуацията след победата остана напрегната. Станах учител в артилерийското училище в Бранденбург. Това бяха бившите казарми на Вермахта, половината бяха унищожени от американски бомби, възстановихме ги. Там се упражнявахме по бойно дело.
— Срещу кого?
— Срещу британците.
— През лятото на 1945 г.?
„Да, Чърчил държеше 200 000 германски войници в бойна готовност срещу нас.“
— И къде бяха разположени тези 200 хиляди бойни готови войници от Вермахта?
— В британската зона, с оръжие и всичко, което се предполага. Тогава генерал Трусов пристигна от Москва, за да предприеме действия. Тогава Чърчил малко се уплаши. Така наречените съюзници изобщо не можеха да се примирят с нашата победа, но духът им не беше достатъчно, за да ни атакуват. През лятото на 1945 г. бях във Вердер, в Потсдам, в Бранденбург, постоянно ме прехвърляха от място на място.
Германците мислеха, че ние сме животни. Едва след войната германците разбраха кои сме.
- В Русия имаме правило: падналият не се бие».
Петя Паликрушева
Източник: https://www.spiegel.de/consent-a-?targetUrl=https%3A%2F%2Fwww.spiegel.de%2Fgeschichte%2Frotarmist-nikolai-pudow-das-waren-meine-letzten-schuesse-im-zweiten-weltkrieg-a-9c8f5fc3-b33e-46e2-8c16-f94a1abcac59&ref=https%3A%2F%2Finosmi.ru%2Fhistory%2F20200610%2F247582245.html