Покрай делото на Кирил и Методий комшиите посегнаха и на тях
Време е да вържат торбите с лъжите и изповядат истината пред портата на Европа. През която се напъват да влязат
Македонистите са обявили Кирил и Методий за техни. Оттам и азбуката, която префасонираха по свой образ и подобие. Последният апашлък беше извършен в края на миналата година.
Както “Труд” тогава изнесе на светло, скопските граматици посегнаха на първите наши печатни книги.
“Ово су наши!”, разгласиха лъжовните сайтове в разградения двор на интернет.
Според Паисий Хилендарски първата българска печатница е създадена в старопрестолния Търновград. По времето на Иван Шишман от нея излизат “блокови книги”. Текстът е гравиран на дървени или медни плочи и щампован върху кожа. Светогорският монах е виждал такива уникати, до нас не са достигнали.
Подвижният буквен набор на Гутенберг извърша революция в книгопечатането. След неговата Библия от 1455 г. се появяват така наречените “инкунабули”. Това са най-ранните издания до края на столетието. Ние имаме следа в един Псалтир от Цетине, където е поместено житие от Григорий Цамблак. Понеже не сме потомци на Александър Македонски обаче, най-отговорно заявяваме, че нямаме авторско право върху този инкунабул.
Първата печатна българска книга е Служебник, съставен и типографисан от Свещеноинок Макарий. Излиза през 1508 г. във Влашко Търговище. Пак там черноризецът пуска още две издания — Октоих и Евангелие, съответно през 1510 и 1512 г. Макарий използва образци от Търновската книжовна школа.
Венеция е следващото средище. През 1519-1520 г. сръбският войвода Божидар Вукович и синът му Викенти отварят там типография. В нея наши монаси печатат богослужебни книги на западнобългарски диалект. В Молитвослов от 1536 г. е поместено Житието на Петка Търновска от Патриарх Евтимий.
Божидар умира през 1540 г., предприятието управлява Викенти, после минава в ръцете на българина Яков Крайков. От 15 май до 30 август 1566 г. той реди буквите на Часословец, сборник с канонични и апокрифни текстове. Книгата е 268 листа с 31 гравюри.
Два дефектни екземпляра се съхраняват в пловдивската Народна библиотека “Иван Вазов”.
“Още това първо Яково издание показва големите съставителски и издателски качества на своя създател”, сочат палеографите Лидия Драголова и Божидар Райков.
През 1569 г. Яков Крайков пуска Псалтир в съдружество със сръбския издател Йеролим Загурович. После иде Молитвеник от 1570 г. пак със Загурович. Най-сетне са Различни потреби от 1572 г., самостоятелно издание на Крайков. Това са заглавията, които заедно с ония на предходниците поставят темелите на българското книгопечатане.
Вътре присъстват Кирил Философ, Иван Рилски, Иларион Мъгленски, Яким Сарандопорски. В Псалтира е поместена и обява за наша книгопродавница:
“И който, за каквато и да е потреба, пожелае от светите книги, то всички те са пренесени в град Скопие у Кара Трифун.”
“Това кратко съобщение е най-ранното свидетелство за съществуването на българска книжарница през XVI в. Повече подробности за Кара Трифун и за книжарницата му не са известни”, отбелязва Божидар Райков.
Кой е Яков Крайков?
В Часословеца той се представя за потомък на стар свещенически род. Бил от Камена река близо до Коласийския град. По онова време Коласия е днешният Кюстендил, а Камена река е местност северозападно от него в полите на Осоговската планина.
В Псалтира обаче четем друго:
“Аз Яков от пределех македонских, от места зовом София, Крайков син…”
Заради топографското разминаване някои изследователи допускат, че има двама Яковци. Единият от Кюстендилско, другият от София. Тази заблуда е разсеяна през 1920 г. от проф. Беньо Цонев в списание “Духовна култура”. Той приема, че Яков Крайков е свързал себе си със София, защото е била далеч по-популярна в Европа от Камена река.
Марин Дринов пък обяснява “македонската връзка” още в края на XIX век. Тогава щръкват кълновете на македонизма. Негов кръстник е сръбският политик Стоян Новакович със стратегия за задушаване на българщината и сърбизиране на областта.
“Тъй като българската идея, както е известно на всички — проповядва Новакович, — е пуснала дълбоки корени в Македония, аз мисля, че е почти невъзможно да бъде разколебана, изнасяйки срещу нея само сръбската идея. Тази идея, страхувам се, няма да е в състояние сама да изтласка българската и по тази причина на сръбската идея ще є бъде нужен някакъв съюзник, който да е твърдо срещу българизма и да съдържа в себе си елементи, които могат да привлекат народа и народните чувства, отделяйки го от българизма. Този съюзник аз виждам в македонизма…”
“Няма нищо по-противоположно на българските тенденции от това — с никого българите не могат да бъдат в по-непримиримо положение отколкото с македонизма”, потрива ръце балканският хитрец.
“Първо и първо — пише Марин Дринов — ние тук трябва да се позапрем на бележката, в която Яков Крайков казва, че неговото родно място София се намервало в Македония. За разяснение на тая бележка доста ще бъде да напомним, че във Ватиканский препис от българский превод на Манасиевата летопис се намерва образът на българский цар Йоан Александър с надпис — Йоан Александър… ц-р и самодръжец всем блъгаром и гръком…”
Книжовният паметник е от XIV столетие, а през XVI или XVII век е добавена приписка на латински:
“Йоан Александър Македонец, по просба на когото тая книга биде преведена от гръцки на български.”
“От тук става ясно — заключава Дринов, — че по времето на Якова Крайкова и други писатели с името Македония са наричали изобщо българската земя. Намерват се и много други подобни известия, които е излишно да привождаме. Ще притурим само това, че един сръбски летопис (Троношко родословие), писан в миналий век, включва софийската, както и скопската област в Македония, па на едно място пояснява, че населението на Македония е българско…”
“Ово су наши!”, скандират скопските фалшификатори за първопечатните български книги.
Време е да вържат торбите с лъжите и изповядат истината пред портата на Европа. През която се напъват да влязат.
Автор: Росен Тахов, Труд.