Крещящ, едва държащ се на краката си, с лице изкривено от гняв, Хитлер обвини, че е предаден от всичко и от всички. Но съдбата на Берлин вече беше решена: руснаците водеха боеве за Райхстага, а местните жители окачваха бели знамена. А врагът, от когото така неистово се страхуваха, се оказа не толкова страшен.
Превод от Berliner Zeitung:
От 21 до 30 април 1945 г. съветските войници, къща след къща, улица след улица, завладяват столицата на Райха. Хитлер в отчаяние седи в своя „Фухербункер“.
Берлин, 21 април 1945 г. През нощта съветските войски пробиха в Котбус, вече нищо не можеше да ги спре по пътя им към столицата на Райха. По това време Адолф Хитлер вече откри за себе си причината за краха на германците на източния фронт.
Той се оплака на един от офицерите от Генералния щаб:
«Всички неуспехи на изток са причинени само от предателството».
В десет и половина сутринта Хитлер се събуди: тежка артилерия обстрелваше центъра на града.
„Руснаците вече толкова ли са близо?“ — не вярвайки на ушите си, попита той.
По телефона началникът на генералния щаб на Luftwaffe каза, че съветска батерия е на 12 километра от Марцан.
През април 1945 г. в столицата на Райха живееха приблизително 2,5 милиона души, докато през декември 1944 г. — само 4,4 милиона. Бившите жители на Берлин бяха или на фронтовете, или в плен, или бяха избягали, или умрели.
Нямаше и следа от вярата на населението в окончателната победа, която някои уж богоизбрани армии и чудотворни оръжия трябваше да осигурят. Вярата отстъпи място на страха: пред снарядите, падащи от небето, и пред „руснаците“ — уж мародери и насилници.
Първите съветски войски преминават границата на Берлин на 21 април близо до Марцан и Хоеншонхаузен и започват да напредват към Вайсензее и Лихтенберг. Йосиф Сталин иска градът да бъде превзет до 1 май — Международния ден на солидарност с трудещите се.
Ханс-Йоахим Лол, който тогава е на седем години, седял в една от избите на Генфер Щрасе в Райникендорф с баща си, който загубил крака си през Първата световна война, а и с майка си, която е била икономка, и още пет семейства.
Изведнъж някой започнал да блъска по вратата.
Всички се ужасили: какво да правят? Тогава фрау Лол набрала смелост и казала: Ще отворя. Всички викнали по нея: не! Но тя вече се изкачвала по стълбите на мазето с думите
„Те така или иначе ще влязат тук“.
„Пред нея стоеше висок руснак и двама „монголи“, добре, искам да кажа, мъже с азиатски вид — спомня си Ханс-Йоахим Лол, който е на 82 години.
„Високият каза на майка ми: майко, ти ли си сама? Не се ли страхуваш? “
«Високият руснак тогава ми се струваше великан, имаше черно кожено яке и черна кожена шапка с червена звезда, той беше политически комисар»
«Имаше превръзка около врата си, точно тук», сочи Лол към врата си с ръка, «напоена с кръв.»
Поискали вода, извикали военния си лекар, за да помогне на нуждаещите се, а след това на всички деца раздали бонбони от СССР.
След час всички немци, които били в подземието, били нахранени.
Петя Паликрушева
Източник: https://www.berliner-zeitung.de/politik-gesellschaft/75-jahre-nach-zweitem-weltkrieg-die-schlacht-um-berlin-li.80106
