Датата 12 април става все по-епична дори в България през последните години. Денят на космонавтиката 2020 г. не беше изключение. На ниво СМИ всичко беше така, както се очакваше — кратка новина с малко видео за полета на Гагарин. В Русия — традиционните официални поздрави, видеа, документални филми…
Но в социалните мрежи хората се поздравяваха искрено и от сърце.
Макар полетът да не е на България, а на СССР.
Напълно нормална реакция. На хората им се иска някаква победа!
А доколкото България по времето на Гагарин е част от една общност — т.нар. социалистически лагер — това е напълно закономерно.
И на българския, а и на руския народ им се искат мащабни, дори исторически победи!
За да се гордеят с държавата или общността, към която са принадлежали.
И по този начин поне мъничко да се гордеят със себе си, защото са имали щастието да се родят в тази общност, сътворяваща нечувани и невиждани победи.
Нищо в света не може да се сравни с този пробив, който направи СССР чрез полета на Гагарин!
Нищо!
По същия начин се чувства значителна част от българите и на 9 май — в Деня на Победата!
И ние, както и в Русия, възприемаме този Ден като своя победа — защото симпатиите ни към Червената армия на СССР — победителката на фашизма — са безкрайни и по някакъв начин родни.
Въпреки трудностите, които съпровождали многобройните опити в космоса преди Гагарин, СССР продължавал упорито и оптимистично да гледа на бъдещето на космонавтиката.
Да, имало спорове, имало гафове, но социалистическата държава продължавала неизменно напред. А Сергей Корольов бил като мотор, който не спира да работи.
Съветските специалисти вярвали в силите си!
Един след друг излитали изпитателните кораби с човешки манекени и кучета на борда си през 1961 година.
Излитали и се приземявали нормално.
И веднага след тях — Гагарин!
И победа!
Може би в неистовата жажда за някакъв напредък, победа, се обяснява нарастващата носталгия по съветското време, отразяваща в това число и пиетата към Деня на космонавтиката.
Хората тогава вярвали в силите си.
Независимо от каквото и да било.
Стъпвали и поемали по труден път, но знаели, ще са длъжни да го преодолеят — и не се отказвали.
А при съветските хора това имало изключително насравними измерения:
«Или побеждаваш, или умириш. Друг изход няма».
Казано с други думи:
«Нямаш право да умираш, докато не постигнеш победа. Твоята смърт не е нужна, нужен е резултатът от дейността ти!».
Да, няма оптимизъм в днешните демократични времена. Затова и хората се обръщат към оптимизма на отминалата епоха — по-бедната, по-тежката, дори по-трагичната, но в която имало ПОДВИГ.
Затова и на българският народ не му е достатъчно някой да изреве «Булгар, булгар! Гордей се, че си българин!».
Народът се нуждае от истински подвизи!
За да излезе от дупката, за да се почувства поне за малко силен, достоен, значим.
И за да оцелее!
А може би не трябва да очакваме държавата да сътвори подвизи?
Може би националният подвиг зависи от всеки един от нас.
Петя Паликрушева