29 февруари 2020-Нюз Фронт.
В стремежа си да демонстрира на целия свят силата си, Реджеп Тайип Ердоган направи много по-неприятно откритие за себе си. Той просто отиде твърде далеч.
Разбира се, Ердоган не може да бъде наречен най-успешният играч в сирийската кампания. Съединените щати се окопаха около нефтените находища.
На тях отдавна вече им е все едно дали ще свалят Башар Асад.
По инерция Вашингтон хвърля гневни изявления към Дамаск, като същевременно печели мръсни, но солидни пари на сирийския петрол. Междувременно официален Дамаск натрупа значителен брой победи в борбата за освобождение на Сирия от бойците.
Русия й помога в това, като по този начин си спечели статута на истински миротворец и борец срещу тероризма.
На този фон достиженията на Ердоган избледняват.
По едно време той успя да сложи ръка на сирийския петрол, но шансът беше пропуснат.
Съвсем доскоро изглеждаше, че ситуацията там е изцяло под неговия контрол и той щедро отрупваше Съюзниците си със своята подкрепа, без която наистина щеше да бъде много по-трудно да се преодолее горещата фаза на конфликта.
Сега обстоятелствата се промениха. Ердоган видя, че от предишния му разкош са останали шепа лоялни джихадисти, които са безпощадно разгромявани от сирийската армия. Като следствие, в Сирия се наблюдава пореден кръг на ескалация.
В миналото когато подобни моменти възникваха, бяха уреждани посредством преговори между Ердоган и Владимир Путин.
Даже стремителното турско настъпление срещу кюрдите в Североизточна Сирия беше спряно.
Страните винаги успяваха да намерят компромис.Само че, Ердоган с него не изглеждаше като победител. Ето защо сега той така яростно отхвърля подобен сценарий. Имаше нужда от собствена война, малка и победоносна. Тук възникнаха и първите проблеми.
Докато напрежението нарастваше в Идлиб, Москва традиционно не бързаше с остри атаки.
Русия сдържано настояваше за прекратяване на конфликта, като внимателно намекна на Ердоган, че той отива твърде далеч.
Изглежда, че в Анкара тази сдържаност се възприемаше, ако не и като слабост, то със сигурност като нежелание да се включва в конфликта.
Логично е, защото Турция е не само партньор на Русия в сирийското урегуливане , но и купувач на руски военна продукция.
Заради ракетните системи С-400 Анкара дори разруши отношенията с Вашингтон.
Самоувереността обаче подведе турските елити.
Когато стана дума за сблъсъците в Идлиб, се оказа, че руските войски не се дистанцират от битката.
Авиацията все още продължава да е активна, като лишава турците и техните верни бойци от всякакъв шанс.
Така и дойде време да иска помощ, и медиите съобщиха, че Анкара се е обърнала към Вашингтон заради ракетните системи Patriot.
Искането беше Съединените щати да ги разположат на границата с Идлиб и да прехващат руски и сирийски самолети.
Трябва да се признае, че такава стъпка беше доста провокативна и отчаяна, предвид разногласията между турците и американците.
Само, че от самото начало на тази авантюра беше ясно, че западните държави не горят от желание да се включат в него дори в името на съюзник по НАТО.
Местният конфликт на север от Сирия може лесно да се превърне във война с Русия и дори в нова световна война.
Вероятно осъзнаването на този факт възпира американското командване от разполагането на комплексите „Патриот“ в Турция.
Източници на Politico съобщават, че служителите на Държавния департамент наистина харесват тази идея, но те не носят отговорност за руския самолет, който е бил свален веднъж.
Случайно ще се случи или не, последствията са лесно предвидими.
Ердоган разбра, че не може да чака подкрепа. Това, което той ясно не разбираше, беше, че кампанията му няма да протече по план.
Решението за използване на член 4 от Хартата на НАТО беше обречено на неуспех предварително
Това беше политическа формалност, в отговор на която Анкара получи същата формална политическа подкрепа.
Особеното в тази история е провокативното решение на Ердоган да пусне бежанците, които все още са държани в Турция съгласно споразуменията между Анкара и Брюксел Какво му е толкова особеноото? На първо място, очевидно е, че европейските държави не биха отговорили на такъв разрушителен жест в стила: „Добре, добре, всички разбрахме — ще помогнем“.
И още повече, че нямаш смисъл да се чака военна помощ. Защо тогава това беше необходимо?
Защо да разваляте отношенията със съюзници в най-неподходящия момент?
Отговорът е прост: Ердоган вече няма нужда от малката си победоносна война. Идлибската авантюра затъна без шанс за успех. Затягането на конфликта означава жертване на още повече войници, и след това позорно да отстъпи.
Идеята с бежанци се превърна се оказа отчаян ход на Ердоган.
Вярно, цената на несъстоялото се приключение е твърде висока. Когато всичко отмине, е малко вероятно в Брюксел да се отнасят благосклонно след всичко това.
Турции вече развали отношенията със САЩ и е малко вероятно да ги подобри. В крайна сметка Анкара вече купи С-400 и изоставянето им ще бъде върха на абсурда. Но много по-тъжно е, че Ердоган имаше надежден съюзник, който в миналото дори му помагаше да избегне преврат. Русия. И въпреки че конфликтът ще бъде уреден, а лидерите на двете държави ще се ръкуват, послевкусието ще остане.
Евгений Гаман, специално за News Front
Превод: Ася Иванова-Зуан