Присъстващият на конференцията в Мюнхен основател на най-голямата световна компания за политически консултации Eurasia Group, американският политолог Ян Бремер, обобщи усещанията от конференцията в кратък туит:
«Глобалният ред, ръководен от САЩ, приключи. И няма да се върне.»
Човек може, както европейските оптимисти, в очакване на промените в политиката на Вашингтон, да счита, че настоящата ситуация е свързана с някакви уникални възгледи на администрацията на Тръмп за това, което е възможно, приемливо и желателно в международните отношения и в отношенията с Европейския съюз или Великобритания.
Но проблемът в отношенията по линията Вашингтон — Берлин и Вашингтон — Париж не е в Тръмп и не в неговата администрация, а в това, че способността на САЩ да разрешава проблемите си за сметка на страните „извън колективния Запад“ рязко спадна.
Но в същото време структурните икономически проблеми на самите Съединени щати (например така наречения двоен дефицит — търговският баланс и бюджет — който толкова тревожи американския президент) — не изчезнаха, а се засилиха. Съответно опитите на Вашингтон да принуди Европейския съюз да плаща приблизително 370-380 милиарда долара годишно за подкрепа на НАТО (тоест всъщност да финансира американската армия) не е от внезапно пробудила се алчност, а защото това е най-добрият изход от «дупката на външната тоалетна», обрано казано, в която се намират самите Щати.
Подобна логика се наблюдава по отношение на търговските войни със самия Европейски съюз и опитите на Тръмп да „задуши“ европейския концерн Airbus или заплахата от тарифи (всъщност санкции) срещу германските автомобилни производители. Не, това не е внезапна прищявка или изненадващо проявил се егоизъм. Това е суровата икономическа реалност — американският президент разбира, че собствената му икономика трябва да бъде спасена.
За целта Тръмп е готов да води (засега икономически) войни и с Пекин, и с Брюксел.
Именно поради това уютният американски свят, за който европейците толкова много тъжат, няма да се върне.
Край. Точка. Приключи.
В този контекст лидерите на ЕС започват да оценяват по друг начин два важни фактора, влияещи върху външната политика: „евроатлантическата солидарност“ и „икономическата целесъобразност“. Солидарността с Вашингтон се цени все по-малко, а ролята на хищническите (или егоистичните, ако трябва да го кажем по-деликатно) икономически интереси нараства. Именно в този контекст си струва да тълкуваме изявленията на Еманюел Макрон за отношенията с Русия:
«Натрупахме замразени конфликти, система на недоверие, конфликти в областта на киберсигурността, санкции, които абсолютно нищо не промениха в Русия. Не предлагам премахването им, само констатирам. Нашите санкции и контра-санкции костват на европейците точно толкова, колкото на Русия, а резултатът не е твърде позитивен“, каза Макрон.
Впрочем, все още сме много, много далече от каквато и да е форма на нормализиране на отношенията между ЕС и САЩ.
Но понастоящем Европа все още е в състояние да се опита да защити най-основните си интереси. Например Европейският съюз отказва да блокира „Северен поток 2“, подготвя се да наложи данък върху дейността на американските интернет компании в Европейския съюз, демонстрира готовността си да сътрудничи с Huawei (компания под американски санкции, която Помпео лично наруга в Мюнхен) и заплашва САЩ с тарифи (санкции) в случай, че американците продължат да се опитват да „задушат“ Airbus или европейските автомобилни концерни.
Но за политически жестове и за насърчаване на европейските политики извън границите на Европейския съюз, Берлин и Париж все още нямат сила и воля.
Но европейските опити да се откъснат от Вашингтон и Европа да тръгне по своя път, въпреки всички проблеми, грешки, трудности и рискове, ще продължат.
Както правилно отбелязва Ян Бремер, „дори опитът да тръгнем по нашия „трети път“ по отношение на сигурността и други въпроси, е изключително важен за Европа: за да докажем на света, че Европа няма да попадне в центъра на войната между САЩ и Китай, да докажем на себе си, че Европа все още има значение».
Има ли значение Европа? Вчерашната аксиома в световната политика тихо се превърна в открит въпрос, а за Европа това е изключително неприятно емоционално откритие. Ще бъде още по-интересно да наблюдавате търсенето на отговора на този призив, въпрос или констатация.
Съдейки по първите — много плахи и понякога нескопосани — действия на онези европейски лидери, които ценят поне минималната европейска независимост, „сумрачният немски гений“ и „острият галски ум», заедно те подсказват, че ключът към европейската свобода трябва да се търси в Пекин и, разбира се, в Москва.
Петя Паликрушева