На снимката: Влиянието на Британската империя в света до средата на 19 век.
И така, наистина ли съдбата на Далечния Изток била решена през 1853 г. в Камчатка?
Тук и сега ще се опитаме да се ориентираме в събитията.
Кримската война току-що била започнала. Британското разузнаване съобщава, че руснаците нямат достатъчно сили да защитават Далечния Изток. И решават да действат. Заедно с Франция изпращат 6 кораба, въоръжени с двеста оръдия и три хиляди войници, за да атакуват Далечния Изток. Противникът бил уверен в успеха на операцията.
Още в средата на деветнадесети век Руската империя буквално завършвала в Иркутск. По-нататък от Байкал на изток била „terra incognita“ — непозната земя. Пет хиляди километра гъста, дива и слабо населена земя. Формално руснаците ловували там, но всъщност земята принадлежала на местни племена, които нямали собствена държава, нито каквото и да било понятие за граници.
Граници нямало. Всяка държава можела там да създаде колония и да обяви земята за своя. В тази ситуация чиновниците в Иркутск си живеели живот с капела, както се казва. Отдалечеността от столицата им позволявала безгрижен живот — без мисъл за държавните дела. Процъфтявали кражбата на злато, корупцията и тоталният произвол.
Не е имало хора, които да населят тази огромна, дива територия. Нямало нито сила, нито желание. Например, министърът на железниците граф Клейнмихел, внимание! — в продължение на седем години така и не започнал изграждането на затвора в Иркутск, макар да имал в ръцете си както проект, така и пари.
Разбирайки това, на 5 септември 1847 г. Николай Първи в качеството си на губернатор с високи правомощия изпратил Николай Муравьов в Сибир, който по-късно ще бъде наречен „Сибирският Петър Велики“.
Николай Муравьов приел това назначение като възможност да повлияе на хода на историята, защото Русия притежавала огромни територии, които били открити още през 16 век, но не били законно скрепени към нея. Великобритания вече била започнала да поглежда към тези земи, като редовно се приближавала до бреговете откъм Тихия океан.
Първото нещо, с което се заел Муравьов, било да уволни всички длъжностни лица, осъждани някога за корупция.
След това се заел със златотърсачите. Прогонил тези, които крадяли, за останалите създал нова процедура за отчет, организирал бдително наблюдение.
След почистването на персонала, Муравьов създал нов екип, на когото се доверил и въвел нови правила. Оттук нататък чиновниците започвали да работят от 6 часа сутринта, което било «нечувано» за служители в Иркутск.
Към руския император полетели жалби срещу губернатора-тиранин. Много обидени се опитали да се доберат до лична аудиенция с Николай I. Муравьов ги изпреварил с една крачка — изпратил на руския император доклад за: кой, за какво и как трябвало да бъде наказан.
С примера си Муравьов доказал, че разстоянието до столицата можело да бъде компенсирано от бърза връзка и установил бърза комуникация с центъра.
Муравьов бил сигурен, че Великобритания, като поробила Китай тотално, ще насочи погледа си към колонизацията на Далечния Изток.
Той освободил крепостните и създал от тях собствена армия. Това бил огромен риск, но той разбирал, че друго било невъзможно, защото нямало достатъчно хора.
Необходимото условие на Муравьов било следното — свобода в замяна на служба. Така той събрал 30 000 армия, част от която била разпръсната по протежение на Амур. Другата част била заселена в Петропавловск (сега Камчатски). Припомням, че Муравьов премахнал крепостното право в Сибир десет години преди официалното премахване на крепостното право през 1861 година.
Друг въпрос, който Муравьов решил: откъде да се вземат пари? Молбите за пари от Санкт Петербург било дълго и неефективно дело. И така, решението било намерено: местните търговци започнали да осигуряват пари.
Когато станало известно, че англо-френската ескадра се насочва към Петропавловск, имало малко повече от двеста войници. Плюс две хиляди цивилни. Съвсем случайно руската фрегата «Аврора» влязла в пристанището, за да попълни запасите от вода. Като научил за приближаването на противника, капитанът решил да остане, за да защити града. След това дошъл военният кораб «Двина», изпратен от Муравьов. В резултат на това две седмици преди приближаването на вражеската ескадра, гарнизонът, заедно с екипажите на корабите, наброявал около хиляда човека.
На 18 август 1854 г. шест кораба се приближили до Петропавловск. Англо-френската ескадра явно се надявала на лесна победа, но вместо незащитено крайбрежие, вражеската ескадра била посрещната от добре укрепени съоръжения и военни кораби. Опитният командир на ескадрата Дейвид Прайс, бързо оценил ситуацията и решил, че не може да изпълни заповедта на британското правителство — застрелял се в каютата си.
Командването на ескадрата било поето от контраадмирал Диспуант. На следващия ден започнали ожесточени артилерийски престрелки. Руските войски били три пъти по-малко на брой, не достигали оръжия. На един неприятелски кораб с 60 оръдия съответствала една руска батарея с пет оръдия. В резултат на това французите и британците успели да стъпят на брега.
Но тук десантът попаднал под „приятелския огън“ на английския кораб „Верага“ и бил разпръснат. И така, първият опит за щурмуване на Петропавловск бил осуетен.
Шест дни по-късно започнало второто нападение. Нов десант. Дори възрастните, жените и децата се изправили в отбрана на Петропавловск. Местоположението помогнало на руснаците. Врагът трябвало да превземе стръмен хълм, на върха на който дебнели въоръжените жители на Петропавловск и войниците.
Битката продължила повече от два часа и завършила с пълното поражение на британците и французите.
Тази победа дала на Николай Муравьов неограничен карт бланш да преговаря с Китай от името на Русия.
Така през 1858 г. Муравьов поканил китайските власти да очертаят границата по протежение на Амур, китайците се съгласили. Така през 1858 г. Муравьов сключил Руско-китайския Айгунски договор и Русия официално обезпечила границите си в Далечния Изток. За най-големи заслуги пред Отечеството императорът на Русия предоставил на Муравьов титлата граф.
Оттогава той влиза в историята като граф Николай Муравьов-Амурски.
Петя Паликрушева