Една от причините за унищожаването на либийската държава и смъртта на самия полковник Кадафи беше желанието му да седне „на два стола“, стремежът да получи подкрепа и гаранции не само от Русия, но и от Запада. Следователно, когато бе налице реална заплаха за Либия и нейното ръководство, Кадафи дълго се колебаеше в ситуацията, изискваща бързи и решителни действия. Резултатът от тези колебания е известен.
Със Сирия всичко беше различно. Асад дълго не се колеба и се обърна за помощ към единствените надеждни съюзници — Русия и Иран. В началния етап на операцията на руската армия в Сирия, през август-октомври 2015 г., ръководството на страната беше изправено пред проблема за бързото, скрито и безопасно прехвърляне на необходимите сили и средства в отдалечения театър на операциите. На първия етап «ясно се прояви» необходимостта от създаването на въздушен мост «Русия-Сирия».
От техническа гледна точка решението беше напълно гарантирано: съществуващият авиопарк (около 100 военнотранспортни самолета Ил-76 и девет по-тежки Ан-124) беше достатъчен, за да се прехвърли 50% от всичко необходимо. Но при осигуряването на въздушен коридор за полета на тези самолети от Русия до Сирия възникнаха проблеми.
Поглеждайки картата на региона, разбирате, че най-краткият въздушен път до Сирия от Русия минава над Турция. Този маршрут обаче беше незабавно отхвърлен поради „трудните” отношения между Ердоган и Асад. Освен това отношенията между Русия и Турция към онзи момент бяха сложни поради необходимостта руски самолети, натоварени със системи за ПВО, да кацнат в Турция.
Теоретично останаха 2 маршрута:
— над неутралните води на Черно море, Румъния, Сърбия, Македония и Гърция.
— над неутралните води на Каспийско море от Иран и Ирак
Румъния почти веднага обяви, че няма да пропусне руските самолети. България веднага се присъедини към нея, въпреки че никой не я бе попитал за възможността за прелитане. Руските медии пишат по този повод, че «България, както винаги, показа своята гнила същност».
Остана последният маршрут — през Иран и Ирак. Създаването на въздушен коридор към Сирия изисква големи политически и дипломатически усилия. Съгласието на Иран не беше трудно да се получи, тъй като страната имаше интерес да засили руската помощ за Сирия. Руското посолство в Техеран бързо получи разрешителни за всички поискани полети на руски самолети. Москва и Техеран установиха тесни контакти по този въпрос.
Но с Ирак всичко се оказа много, много сложно. Американците бяха много силни в Багдад и имаха сериозно влияние върху управляващия елит на страната, те не само можеха да блокират финансовата и военна помощ за Ирак, но и да въведат сериозни санкции срещу него. Държавният департамент на САЩ, лично държавният секретар Кери, притискаше Ирак със страшна сила.
Кери поиска иракското ръководство да принуди всички самолети, прелитащи над територията на Ирак, да кацат и да бъдат подложени на щателно претърсване от иракската полиция и американските спецслужби.
Влиянието на Иран върху Багдад обаче беше още по-силно — от пролетта на 2012 г. през Ирак беше организиран ирански въздушен мост, през който иранските С-130 редовно прехвърляха оръжие и техника в Сирия. И САЩ не можеха да направят нищо с този коридор. Всичко, което те постигнаха, бе краткосрочна забрана за полет на иранските ВВС, но тя продължи само 2 месеца.
Затова при организирането на полета на руските военнотранспортни самолети през Ирак трябваше да се използват иранските трасета. Освен това Русия оказа на Ирак сериозна военно-техническа помощ.
Руският въздушен коридор през Иран и Ирак стартира през август 2014 г. От 18 до 24 август 2015 г. руските специалисти извършиха предварителен преглед на летището Хмеймим. На 24 август първата руска група за доставки в авиобазата пристигна в Хмеймим — 24 души.
А на 10 септември пристигна основният състав — 298 войници. На 30 септември въздушната група в Хмеймим бе напълно сформирана. Това позволи на руската армия да започне планираната операция за спасяване на правителството на Асад и след това да осигури повратна точка в сирийската война.
Така сирийската компания се превърна в своеобразен индикатор за Русия за усвояването на „либийския опит“.
Именно събитията в Либия принудиха правителствата на Русия, Иран, Ирак и Сирия да действат по коренно различен начин, а не както при решаването на „либийския въпрос“.
Петя Паликрушева