В последно време нарастват опитите за нагнетяване на напрежение в отношенията между България и Русия, при това под очевиден външен натиск.
Така, през октомври 2019 американският аналитичен център RAND Corporation публикува доклад относно стратегията за «сдържане» на Русия в Черноморския регион. Авторите му твърдят, че напоследък руснаците са модернизирали Черноморския си флот и са увеличили военната мощ на своя Южен военен окръг.
В края на октомври 2019 пък, непосредствено след посещението на главния прокурор и заместника му, както и на шефове на специалните ни служби, в САЩ, в страната се завихри поредния шпионски скандал, отново свързан с Русия.
Според мнозина анализатори, и в двата случая се касае за откровен американски натиск, още повече, че в момента Вашингтон почти напълно е прекратил политическия диалог с Москва.
В тази връзка е показателно, че в официалното съобщение на посолството на САЩ в София във връзка с предстоящата среща между президента на страната Доналд Тръмп и българския премиер Бойко Борисов, насрочена за 25 ноември в американската столица, се посочва, че там двамата ще обсъждат начини за засилване на общите за двете страни интереси в областта на сигурността, особено за гарантиране на стабилността на Черноморския регион, улесняване на енергийната диверсификация и противодействието на зловредните влияния, застрашаващи суверенитета на България.
Според редица анализатори, първата тема касае именно препоръчаното от RAND разширяване на американското военно присъствие на българска територия, втората се отнася до възможността страната ни да купува по-сериозни количества втечнен природен газ от САЩ, доставяни в терминала в Александруполис, а третата очевидно визира „зловредното” руско (и в далеч по-малка степен китайско) влияние у нас и възможността „ловът на шпиони” да продължи, въпреки риска да се превърне по-скоро в „лов на вещици” и разчистване на (вътрешно)политически сметки.
В същото време обаче, поне засега, в това отношение ситуацията в България е доста по-различна, отколкото в Полша, Румъния или балтийските постсъветски държави например.
Както е известно, досега нито президентът, нито премиерът на страната не са се обявявали за ограничаване на отношенията с Русия. Точно обратното, президентът Радев (коментирайки през 2017 доклада за националната сигурност) подчерта, че «категорично трябва да се поддържа диалогът с Русия и да се намалява конфронтацията».
На свой ред, в изказването си в Народното събрание на 20 септември 2019 премиерът Борисов подчерта, че:
«Възможно най-добри отношения имаме с Русия, такива каквито имаме с Европа, САЩ и всички страни».
Интересно е, че на фона на това рядко единомислие между президент и премиер, законодателната ни власт демонстрира известна апатия. Така, например, преди няколко месеца в Народното събрания беше внесено проекторешение за отмяна на санкциите срещу Русия, което е първия опит Парламентът ни да направи някаква стъпка в тази посока. Засега обаче липсва кактово и да било развитие във връзка с тази инициатива.
При всички случаи, страната ни изглежда изправена пред важен избор. Да продължи да полага усилия – както призовават и премиерът, и президентът – да се превърне в свързващо звено между своите западни съюзници и традиционно важната за България Русия, или пък да поеме риска да се окаже част от фронтовата линия (наред с държави като Полша, Румъния и балтийските постсъветски републики) в една нова студена (и не само) война с руснаците, т.е. в потенциална мишена за техните ракети.
И то в момент, когато според новия „силен човек” в ЕС – френският президент Макрон, НАТО, на която разчитаме да гарантира сигурността ни, се намира в „състояние на мозъчна смърт”, а държавата с втората най-голяма армия в пакта – южната ни съседка Турция, изглежда по-близка с Москва, отколкото с Брюксел или Вашингтон.
Геополитика, Петър Григоров