От основаването на Римския клуб през 1968 г. за него са подготвени повече от 40 доклада. Първият доклад „Граници на растежа“ привлече международното внимание към Римския клуб. Книгата предизвика шок в света, който преди това не обръщаше внимание на дългосрочните перспективи за продължаване на растежа на населението, което днес обикновено се нарича човешки отпечатък в екологията.
Основателят и по-късен президент на Римския клуб Аурелио Печи разбираше необходимостта от обсъждане на проблемите пред света, предизвикателствата пред човечеството, но и за него бе неочаквано да узнае от този доклад, че всички те са свързани с човешкото желание за безкраен растеж на нашата ограничена по територия планета. Посланието на младия смел екип от Масачузетския технологичен институт беше, че ако растежът продължава със същите непрестанни темпове, намаляването на ресурсите и сериозното замърсяване неизбежно ще доведат до срив на съществуващия световен ред.
Кратко описание на Доклада
Светът с човека начело все още може да постигне общо светло бъдеще. За да стане това, трябва да спрем да подлагаме планетата си на деградация. Твърдо сме убедени в постижимостта на това, въпреки че колкото по-дълго се бавим, толкова по-трудна става тази задача.
Настоящите тенденции са далеч от целите за устойчиво развитие. Продължителният конвенционален растеж ще доведе до тежки конфликти при сблъсъци с естествените граници на планетата. Икономика, която се управлява плътно от финансовата система с присъщите й спекулативни операции, ще съдейства да се увеличи разликата в благосъстоянието и доходите на хората.
Процесът на увеличаване на световното население трябва да бъде стабилизиран в близко бъдеще не само по екологични, но и по социално-икономически причини. В живота на твърде много хора днес царят объркване, хаос и несигурност. Дълбокото социално неравенство, срутените държави, военните конфликти и гражданските войни, безработицата и масовата миграция обричат стотици милиони хора на живот в страх и отчаяние.
ООН единодушно прие Програмата за 2030 г., която има за цел да преодолее тези предизвикателства. Успешното изпълнение на 11 социално-икономически цели от дневния ред вероятно ще направи невъзможно постигането на 3 екологични цели, а именно стабилизиране на климатичните промени, възстановяване на океаните и прекратяване на деградацията на биологичното разнообразие. Единственият начин да се предотврати подобно развитие на събития е да се използва интегриран подход при определяне на курса, оставяйки в миналото закостенелите структури.
Част 1 от тази книга представя анализ на днешните тенденции за противоустойчиво развитие, тези, които обикновено се наричат с общата дума „Антропоцен” — епохата на човешкото лидерство във всички планетарни аспекти, включително по отношение на биогеохимичния състав. „Проспериращото бъдеще за всички“ изисква икономическият просперитет да не бъде постигнат чрез влошаване на природните ресурси, особено в селското стопанство, да не довежда до замърсяване на въздуха. Книгата предлага да се постави под въпрос легитимността на абсолютния суверенитет на държавите, като се вземе предвид глобалният мащаб на последиците от определени действия.
Глава 2 предлага по-задълбочен анализ, описващ фундаменталната криза на философската мисъл, като се има предвид сложната обстановка. Главата започва с писмото Laudato Sí от папа Франциск. Основата на съвременните религии и широко разпространените вярвания, че нашата икономическа система се е формирала по време на „празния свят“ (Херман Дали) и не съответства на днешния „пълен свят“. Капитализмът, както го познаваме, е насочен към максималното увеличаване на краткосрочните ползи , поради това се движим в грешна посока — към все по-дестабилизиран климат и влошаващи се екосистеми.
И въпреки всички знания, които са ни достъпни днес, ние не сме в състояние да променим този курс, буквално довеждайки планетата Земя до унищожение. В края на глава 2 се прави заключение за необходимостта от нова ера на Просвещението, съответстваща на „пълен мир“ и устойчиво развитие. В новата ера ще доминират добродетелите на баланса, а не догмата. Особено отбелязваме значението на баланса между хората и природата, между краткосрочната и дългосрочната перспектива, между публичните и частните интереси. Част 2 може да се счита за най-революционната част на книгата.
Могат ли проблемите на природните системи на планетата да изчакат, докато цялото човечество сподели ценностите на новата ера на Просвещението? Не, казва част 3, трябва да действаме сега. Това е напълно осъществимо. Ние предлагаме оптимистичен, макар и леко несистематичен, подбор на функциите, които вече са налични: децентрализирана чиста енергия, работни места в тенденцията на устойчиво развитие във всяка страна и универсалното премахване на зависимостта на човешкото благосъстояние от горими горива, основни ресурси и редки минерали. Бяха отбелязани прагматични политически решения, включително в областта на финансовата система. Рамковите условия трябва да помогнат да се гарантира, че технологиите, които насърчават устойчивото развитие, са наистина печеливши, така че инвеститорите да бъдат насърчавани да инвестират в дългосрочни проекти и решения.
Книгата завършва с покана към читатели и критици да участват в устойчивото развитие на световното общество по най-различни начини.
Всички знаем, че светът е в криза. Учените ни казват, че на Земята през последните 150 години почти половината от плодородните земи са изчерпани, около 90% от рибните ресурси вече са уловени и има масов спад в популациите на много видове риба. Устойчивостта на климата е в сериозна опасност и сега Земята преминава през шестия период на масовото измиране в своята история.
„Способността на човек да действа често изпреварва способността му да анализира. В резултат на това цивилизацията е изправена пред буря от проблеми поради нарастването на населението, увеличеното потребление от богатите, използването на вредни за околната среда технологии и нарастващото неравенство. Едва ли се забелязва бързо влошаваща се биофизична ситуация от световна общност, дрогирана от идеята, че физически икономиката може да расте завинаги».
Петя Паликрушева