Загубата на Близкия изток и вчерашните съюзници и партньори сред «петролните монархии» е страшният сън на Запада, който може да се сбъдне. Взаимоотношенията между Русия и монархиите на Арабския полуостров нарастват, което не може да не тревожи американците и европейците.
Тези дни руският президент Владимир Путин посети Арабския полуостров. Като част от официалното си посещение той посети две от най-важните държави на полуострова — Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства.
В момента тези две страни играят много голяма роля не само на полуострова и Близкия изток, но и в целия арабски и ислямски свят. Финансовите възможности на Саудитска Арабия и ОАЕ са много големи, което означава, че политическите амбиции на двете монархии са огромни.
Сирия, Йемен, Либия — навсякъде се вижда „саудитска“ и „емиратска“ следа. А за Русия е просто необходимо да поддържа контакти с тези държави.
Но до 2007 г. Москва не работи много тясно с Абу Даби и Рияд. Имаше причини за това. Арабските петролни монархии винаги са били в сферата на политическото влияние на САЩ и Великобритания. Поради тази причина те коригираха външната си политика, като бяха принудени да се съобразяват с Вашингтон и Лондон.
Всъщност самият факт на съществуването на реликтови отношения от гледна точка на политическата и социалната структура на монархиите е следствие от геополитическата конфронтация на САЩ и СССР по време на Студената война.
Великобритания, а след това САЩ се страхуваха от разпространението на съветското идеологическо и политическо влияние в арабския свят като от огън. Не по-малко притеснение предизвика и растежът на арабския светски национализъм в Близкия Изток и Северна Африка. Египет, Алжир, Либия, Ирак, Сирия, Йемен — всички тези страни по различно време бяха под идеологическото влияние на СССР.
Ако СССР беше разпространил своето влияние върху Арабския полуостров, тогава контролът на Запада над производството на петрол в Персийския залив щеше да приключи. Затова бяха вложени огромни ресурси в подкрепа на Саудитска Арабия и няколко други монархии. В резултат на това се проведе един вид опазване — на Арабския полуостров, за разлика от тях в Египет, Либия, Тунис, Ирак бяха запазени традиционните арабски монархии.
Архаичните арабски държави буквално бяха застинали в Средновековието — не, не икономически, научно и технически, а социополитически и социокултурно. И подобно опазване на феодализма на фона на обогатяването от добива и продажбата на петрол беше полезно за западните елити. За тях това все още е от полза, тъй като Западът затваря очите си за нарушенията на многото човешки права, по отношение на които по повод всички други страни веднага се появява колосален шум в пресата.
Сега обаче геополитическата ситуация съществено се промени. Светът става многополюсен и заплахата от идеологическо подчинение на Русия на арабските страни вече не съществува. В същото време Саудитска Арабия все по-ясно се стреми към своя, независима от външната политика на САЩ — разбира се, не толкова сурова, колкото Турция, но все пак.
Едва през втората половина на 2000-те години ситуацията започна да се променя. Путин за пръв път посети Рияд през 2007 г. След това последва „Арабската пролет“ през 2011 г., където Русия и Саудитска Арабия отново се озоваха на противоположни позиции.
Развихри се гражданската война в Сирия, в която Рияд и Абу Даби подкрепиха сирийските бунтовници срещу Башар ал Асад, а Русия беше на страната на официален Дамаск. Но именно по време на войната в Сирия започнаха да се полагат основите за промяна в отношенията между Саудитска Арабия и ОАЕ от една страна и Русия от друга.
Работата е там, че в Рияд и Абу Даби постепенно се разочароваха от американската политика в Близкия изток. Когато САЩ не подкрепиха сирийската опозиция и не нанесоха удари по Дамаск, Саудитска Арабия и ОАЕ видяха това като предателство на техните интереси от страна на своя покровител — Вашингтон.
В резултат на това сирийската опозиция, която се радваше на саудитска подкрепа, започна да търпи поражение след поражение. Русия, за разлика от САЩ, активно се намеси в конфликта в Сирия и през годините извърши коренен прелом на ситуацията в полза на Асад.
САЩ не предприеха действията, които се очакваха в Саудитска Арабия и ОАЕ — и да възпират Иран. Санкциите не се броят, но военна операция срещу Иран не последва. В резултат арабските монарси, уважавайки властта, видяха слабостта на САЩ или нежеланието им да действат активно. Интересното е, че самият Доналд Тръмп не се уморява да подчертава: Близкият изток е на хиляди километри от САЩ и той трябва да реши собствените си проблеми.
Но това е политика. А има още и икономика. И тук интересите на Русия и Саудитска Арабия се пресичат. Например сделката за ОПЕК + позволи на Москва и Рияд да спечелят десетки милиарди долари, като демонстрира, че координацията на действията на световния петролен пазар може да бъде от полза както за Русия, така и за Саудитска Арабия.
Петя Паликрушева