Превод:
«Някъде в източната сирийска пустиня американските войници скачат в хеликоптерите си — те са последните, които са изкарани от мисията, която стигна до своя преждевременен и унизителен край”, така започва в The Times статията си за изтеглянето на американските войски от Сирия Ричард Спенсър.
Както отбелязва авторът, местните жители, които са работили за американците, без съмнение ще молят да ги вземат със себе си, защото бъдещето им в „политическата вселена, контролирана или от сирийския режим, или от турската милиция“, изглежда несигурно.
Въпреки че този път „резултатът“ е по-малко забележим, паралелът с падането на Сайгон преди 45 години не може да е просто съвпадение, смята журналистът.
„Тогава, както сега, американската военна авантюра, стартирала по идеологически причини, завърши с отстъпление“, спомня си Спенсър. Разликата е, че днес американските военни не бяха победени в битка, а от американските политици поради неспосбноста им да мислят стратегически.
Според кореспондента на The Times, напускането на Сирия не е само провал на Доналд Тръмп. Преди него предшествениккък му Барак Обама реши да се намеси в конфликта в Сирия, но беше в постояна нерешителност как трябва да се случи тази намеса и се опитваше да намери „идеалното решение за очевидно неидеалния конфликт“, докато другите играчи използваха по-прости схеми.
По времето на Обама САЩ се стремяха да свалят режима, но не искаха да го постигнат чрез военни методи — единствените ефективни. Те въоръжиха бунтовниците, но това оръжие не беше достатъчно, за да спечелят битките, достатъчно беше само да ги направи мишена за силите на режима или джихадистките групировки. Те също заплашиха режима с ответни мерки в случай на използване на химическо оръжие, но всъщност не направиха нищо.
Накрая Обама реши да се съюзи с опълчението на Отрядите за народна самоотбрана — сирийското крило на турската Кюрдска работническа партия — „най-малкото зло“ в борбата срещу „Ислямска държава“, като в същото време не подкрепяше стремежите на кюрдите за автономия и никога не се опитваше да използва дипломатически или икономически лостове да убеди турския президент Ердоган да се съгласи на подобен резултат.
Въпреки това, колкото и да беше «зигзагообразна политиката на Обама, Доналд Тръмп успя да го надмине, отбелязва авторът. Като се има предвид, че защитената зона на САЩ в източна Сирия е наследена от неговия предшественик, твърдата реакция на САЩ можеше да й осигури полуофициален статут — така направи Джордж Буш в Иракски Кюрдистан през 1991 г., но Тръмп избра да не го направи.
Всъщност решението на Тръмп да изтегли войските беше в съответствие с обещанието му за напускане на Близкия изток, но противоречи на обещанието му да поддържа натиск върху Иран, както и върху решението Америка да се противопостави на руското влияние, подчертава журналистът. И Русия, и Иран имат стратегически интереси в Сирия. Освен това освободената от американските войски зона отваря широко сухопътно трасе директно до израелската граница за иранските милиции.
Според The Times, Близкият изток вече не е приоритет за Тръмп — точно както Югоизточна Азия престана да бъде приоритет за президента Никсън по време на изтеглянето на американските войски от Виетнам. Както авторът си спомня, по онова време Никсън вече преговарял с Китай, „преначертавайки евразийската и световната политика едно поколение напред“, а събитията в Югоизточна Азия били кървава отвличаща маневра в „дългата игра за сдържането на Съветския съюз“.
„Президентът Никсън беше зает с международната шахматна партия, фигурите му ги нареждаше ръководителят на неговия отдел по външни работи Хенри Кисинджър. Само 15 години по-късно унижението от последните дни в Сайгон беше заменено с триумф след падането на Съветския съюз”, пише авторът.
Не е известно на каква компенсация разчита Тръмп за това „смайващо поражение“ и дали изобщо има план, завършва журналистът.
Петя Паликрушева
Източник: https://www.thetimes.co.uk/edition/world/americas-humiliating-retreat-has-echoes-of-saigon-scswp30ns