През 1872 година френският вестник „Льо Тан” публикува серия пътеписи под заглавие „Писма от Турция”, без да съобщава името на автора. По време на публикациите във вестника редакторът съобщава, че това не е тайна, и че името не се споменава, защото събужда горчиви спомени у французите. Писмата – пътеписи са от турския фелдмаршал Молтке. Те са писани около 1835 год., но са публикувани в парижкия вестник през 1872 година – само една година след френско – пруската война.
През 1960 г. писмата – пътеписи на Молтке излизат в отделна книга под заглавие „Писма върху събитията и положението в Турция”. Какви били съображенията за излизането на книгата? Молтке е писал писмата си до своите родители и други близки, а някои от писмата му са рапорти до турското правителство през годините 1835 – 1839, когато е бил съветник и инструктор на генералния щаб на Османската империя начело на пруски офицери – съветници и инсруктори по организирането и обучението на новата армия на империята, след ликвидирането на еничерския корпус.
Тези писма представляват интерес за един период от историята на българския народ. Макар, че у нас те будят тъжни спомени за петвековното робство. Някои от тях носят дата от български градове – Варна, Търново, Шумен, Русе, Силистра…
Молтке е придружавал султана при пътуванията му из българските земи и описва личните си впечатления от градове и села, от природата и народа. Той е бил богато платен служител на султанското правителство, бил е подръжник на неговата политика, участвал е в негови войни и от него не могат да се очакват симпатии и състрадание към българския народ и другите поробени от Турция балкански държави.
В писмо от 20 ноември 1835 г., като описва едно свое пътуване от Шумен за Сливен, със свита от султански офицери, водени от един татарин, Молтке разказва:
„… Срещнахме големи стада крави и кози, но всички наши повиквания към пастирите оставаха напразни. Сигурно те знаеха, че идването на един татарин не означава друго, освен ангария. Татаринът, кой знае как, успя да залови едно малко козарче, изви ръцете му и го завърза пред коня.
Така то бе заставено да тича пред нас по долове и върхове. Малкото българче смело се защитаваше и надаваше викове. Аз очаквах всеки момент да изпищят куршуми, изстреляни от неговите хора. Отвратително е човек да участва в такава жестокост, но аз нито можех да се обясня с думи, нито да се откажа това момче да ни показва пътя. Като че ли небето искаше да отмъсти за тази неправда – заваля като из ведро…”
„Петима християни бяха осъдени, всеки по петстотин тояги, или общо 2500 тояги бой. Един полицай сядаше на колене върху гърдите на всеки осъден и връзваше ръцете и краката му. Двама гавази вдигаха на раменете си пръта, на който бяха вързани краката на осъдения, а други двама го налагаха с тоягите. От уважение към мене пашата прости по 200 тояги на човек. Аз сметнах, че и останалите удари са много и предложих да бъдат намалени на по 25 удара. При пазарлъка с пашата стигнахме до споразумение до 100 тояги.”
Или писмото от 9 февруари 1836 година, в което се описва пазар на робини:
„Една робиня – пише той – се продава средно за 100 гулдена, или по-евтино от един катър.”
Молтке е бил свидетел на варварските сцени на бесене на християни. В писмо, датирано от Шумен, с дата 5 май 1837 г. се подсказва нечовешкото отношение към раята и се отбелязва, че някои нетурски народности се смятат „по-висши от кучетата, но по-низши от конете.”
Освен родния език, който поробителят не е могъл да отнеме, важна институция, която българите са могли да използват за съхранение на своята народност и национално съзнание, е била църквата. Но всяка по-хубава църква, издигнала се по-високо над други постройки, предизвиквала яростта на поробителя. В писмо, датирано: Търново, 19 май 1837, Молтке разказва:
„Вие не може да си представите българската църква. Преди година и половина, като минавах през Балкана, нощувах в една бедна колиба. В съседния двор, до биволския обор имаше една барака с дължина и широчина около 10 крачки. Покривът й беше покрит със слама и бе толкова нисък, че човек не можеше да стои вътре прав. Светлина идваше само от вратата. На задната стена бе окачено едно голямо платнище и върху него бяха наредени икони, няколко свещника и парче постеля. Това бе църквата в Хасанбейли.”
И многострадалната българска земя е била красива. Споменатото писмо от Търново, писано на 19 май 1837 г., Молтке започва с думите:
„Колко удивително красива е тази страна България! Всичко е зелено. Дълбоките долини и хълмовете са покрити с липи и круши, широки морави се стелят покрай реките, плодоносни житни ниви застелят полята, незасетите земи са тучни ливади… Никъде не съм виждал по-романтично място от Търново.
Помислете за един тесен планински проход. Река Янтра е направила леглото си между отвесните скали от пясъчни камъни и тече като змия, с най-чудновати извивки, каквито човек не може да си въобрази. От едната страна всичко е гора, а другата изцяло е заета от града.
Точно по средата на долината се издига конусообразен връх и това превръща стръмните височини в естествена крепост. Реката се вие около нея и я превръща в остров.
Този остров е вързан с останалата част от града с една естествена стена от скали, дълги само 200 крачки и високи 40 крачки. През живота си не съм виждал така чудновато очертана скала.”
По красотата на своята природа съперник на Търново е Казанлък, или по-точно Казанлъшката розова долина. В писмо, датирано: Казанлък, 21 май 1837 година, Молтке пише:
„Пред нас са като на карта очертани ниви, поляни, села, бели пътища, проходи и дерета, обрасли с разкошни дървета… Далече пред нас забелязваме гора от орехови дървета – гиганти. И след това, в тази гора, видяхме Казанлък.
Всичко е изключително красиво.
Въздухът е изпълнен с приятен аромат. Това казвам не в преносен, а в буквален смисъл. Казанлък е европейският Кашмир.
Тук е страната на розите. Това цвете тук не се сади като у нас в саксии или в градини, а по цели ниви. Ако бъде направен такъв декор за театър, сигурно ще кажат, че това е преувеличение. Милиони, много милиони рози покриват като зелен килим нивите.”
Културното развитие на народа на тази красива и тъжна, описана от Молтке България, една от най-старите държави в Европа, в която Ренесансът е предшествал Ренесанса на всички европейски народи, е било прекъснато за цели пет столетия.
Унищожена е била и духовната, и материалната култура на българския народ. Много градове в България, както пише Молтке, представляват развалини, а народът живее в колиби.
В писмата на Молтке се чувства и надеждата у българите за спасение.
Много скоро в поробена България се слага началото за отхвърляне на турското владичество, началото но борбата за освобождение.
Започва Руско-турската освободителна война, донесва Освобождението на България от Османско иго.
Руски войници на българско хоро в Бяла, септември 1877 г.
Лушка Караянева, Време