В последните месеци манипулациите на емоциите, около Втората световна война, направо избуяха. Кои са били поробени и от кого са освободени, кои помнят и са благодарни, кои са предатели и неблагодарници? Има и истини, и преиначени истини. Както е при всяка манипулация.
Само ще спечелим, ако не се оставим на манипулациите на емоциите, пораждани от историята. И оценяваме Втората световна война главно, и преди всичко, като етап в титаничната борба за световно лидерство. Сблъсъкът между двете противостоящи си тогава коалиции е само един етап в тази борба. Нищо повече.
Амбицията за световно лидерство е стара почти, колкото историята. Александър Македонски, римските императори, Атила, османските султани, та до Наполеон — всеки се е стремял да завладее света. Да подчини територии и население.
До средата на XIX век. Тогава, под влияние на работническото движение и на идеите на анархисти, комунисти, социалисти, започва да се налага разбирането, че главното не е завладяването на територии. Големите държави започват да се борят за лидерска позиция, която да дава възможност да се диктува общественото развитие.
Амбицията на новите обществени сили е да превърнат ХХ век във време на схватка между труда и капитала, между масите експлоатирани и държавите, владени от експлоататорите. Но тази амбиция е едно, а потенциалът на големите държави — друго. Последните се хвърлят в поредна война помежду си — Първата световна. След пет години унищожителен конфликт, версайските договори записват за историята кои са победители, и кои — победени.
Но в никоя от клаузите не са наименовани главният победител и главният победен. Защото главен победител е държавната машина на капитализма, която запазва ролята си в обществото. И главен победен — експлоатираните, които мечтаеха да освободят обществото от експлоататорите.
И все пак, в края на Първата световна война, почти извън нея, възниква нещо ново. Царска Русия пада под ударите на болшевишки преврат. На световната сцена излиза нов играч — Съветска Русия, по-късно — СССР. Новата държава прокламира, че застава на страната на експлоатираните в целия свят. Останалите големи държави преценяват веднага, че това заплашва самите им основи. Поемат задружна военна интервенция, за да я смачкат. Не защото се боят от големината й — толкова време са съжителствували с царска Русия — а заради прокламираната от нея солидарност със световния пролетариат.
Редица обстоятелства не позволяват на интервентите да осъществят замисъла си — да върнат на власт останките от царския режим. Съветска Русия остава болшевишка. Други обстоятелства — от международен характер, но най-вече последвалото развитие на самия болшевишки режим — не позволяват солидарността на СССР със световния пролетариат да се материализира.
В двете десетилетия между Първата и Втората световни войни, СССР не само не успява да оглави някакво движение на световния пролетариат, но и официално прокламира, че социализмът ще се изгражда в една страна — именно СССР. Успокоява ли това другите големи? Ни най-малко. Те гледат на СССР с подозрение и неприязън. Все пак, по-добре да го няма, говори поведението им.
В 30-те години на ХХ век, в Германия властта е поета от Хитлер. Национал-социалистите са недоволни от версайската система и стават изразители на разбираемата амбиция на германската капиталистическа държава да заеме отново място между водещите в света. А защо не и като лидер?
От първите стъпки на хитлеризма е очевидно, че той ще доведе до нова световна война. Заемат ли се останалите да го възспрат? Не, разбира се. Великобритания, Франция, САЩ — всяка по своему — се надяват, че хитлеристка Германия ще се нахвърли срещу СССР и ще изпълни това, което чуждестранната интервенция след 1918 не успява. А именно — да сложи край на болшевишкия режим. След това — ще се види. СССР от своя страна се надява, че Хитлер ще атакува англо-американците. И съответно ще се отслабят едни-други. След това — ще се види.
Събитията от лятото на 1939 до края на 1941 довеждат до резултат, който не са предвиждали нито в западни столици, нито в Берлин, нито в Москва. Обстановката заставя СССР, Великобритания и САЩ да се обединят в коалиция, която с цената на изключителни жертви, извоюва победа над хитлеристка Германия и съюзниците й в 1945 година.
Няма съмнение, че победата на антихитлеристката коалиция е в полза на човечеството.
Но дали, както е след Първата световна война, и след Втората, не се мълчи за главното, което тя означава в борбата за световно лидерство? След Втората световна война, говорейки на думи срещу експлоататорите, СССР се нарежда в световното управление, заедно с водещите капиталистически държави. Като една от тях — не на думи, но по същество. Да, хитлеристка Германия е победена. Но главното удовлетворение за водещите капиталистически държави, начело със САЩ, е фактът, че отново е избегнато излизането на първата линия на основния конфликт на ХХ век — този между експлоататорите и експлоатираните.
Приоритетът на този проблем пред всичко останало се потвърждава от развитието след 1945. Западните сили, водени от САЩ, не забравят, че в един момент Съветска Русия се е обявявала за солидарност със световния пролетариат. Ако въпреки развитието й като бюрократична система, въпреки изграждането от нея на зона на влияние, както е практика на западните държави, тя в някой момент се върне към “младежките си увлечения”? За да предотврати подобна евентуалност, Западът води “студената война”, и — за разлика от интервенцията от 1918 — я печели. Не без обективното съдействие на част от управляващата в СССР бюрокрация.
Но както потвърдиха и последните три десетилетия, нищо в геополитическото развитие не е окончателно. Никоя победа, и никое поражение, не са еднозначни. Въпреки лидерството на САЩ, като най-мощна капиталистическа държава, светът отново е под все по-голямото напрежение на конфликта между експлоататори и експлоатирани. Както и да се нарича това днес. И големи и малки държави, но и национални и социални общности, ще изиграят в бъдещите конфликти роли, които днес не успяваме и да въобразим.
Владимир Костов, Епицентър