Срещата на главите на държавите-членки на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) в Бишкек и Съвещанието за взаимодействие и мерки за доверие в Азия в Душанбе преминаха удивително тихо и спокойно, без каквито и да било сензации и скандали.
Дори подготвените за началото на тези международни мероприятия атаки на «неизвестни сили» върху двата танкера в Оманския залив не предизвика някаква остра реакция: изявленията на САЩ, Великобритания, Израел и Саудитска Арабия за това, че виновен за инцидентите е Иран, не бяха приети «поради липса на доказателства».
След «делото Скрипал», което компрометира за сетен път Запада, на думите на западните джентълмени не вярва никой, дори вече не си правят труда да се преструват, че вярват.
В двете столици на «постсъветските» републики от Централна Азия в резултат на преминалите консултации бяха приети документи. Президентът на Русия се срещна с председателя на КНР Си Дзинпин (за пореден път), с премиера на Индия Нарендра Моди, с президента на Иран Хасан Рохани, с президента на Турция Ердоган, а също с емира на Катар Тамим Бен Хамад Ал Тани — т.е. с ръководителите на всички ключови азиатски държави, които по едни или други причини категорично не са съгласни с настоящата политика на официален Вашингтон и близките му съюзници.
В графика на Путин присъстваха и множество други преговори на високо ниво. По време на срещите се обсъждаха не само проблемите и перспективите на двустранното сътрудничество, по-скоро се съгласуваха множество нюанси, необходими за формирането на общата позиция на тези държави на световната арена.
В документите от срещите бяха обозначени само малка част от постигнатите договорености — преди всичко в сферата на борбата с тероризма, в сферата на създаването на зони за «свободна и равноправна търговия», от която в перспектива ще се изключи американската финансова система.
Не е трудно да се осъзнае, че тези решения са насочени към «изтласкване» на САЩ от азиатския континент, а самата политика на официален Вашингтон бе характеризирана като агресивна и дестабилизираща.
Т.е. съвсем не бе случаен фактът, че Путин присъства там.
Много е важна позицията на Страната на изгряващото слънце, на този «непотопяем самолетоносач» на Америка в Тихия океан. Разбира се, тя не бе представена нито в столицата на Киргизия, нито в столицата на Таджикистан, но нейното присъствие там също се усещаше — преди всичко в светлината на предстоящата среща на G20 в Осака на 28-29 юни, а също на фона на състоялата се по-рано работна визита на премиера на Япония Синдзо Абе в Иран.
А и не бива да забравяме за злополучните танкери. Следователно, геополитическият профил на G20, ако до оставащите дни до откриването му не се случат някакви форс-мажорни събития, ще изглежда примерно по следния начин.
Абсолютно «за» американския дневен ред — самите САЩ плюс Австралия, Великобритания, Канада и Саудитска Арабия.
«За» с уговорки (преди всичко за Иран, но не само) — Аржентина, Бразилия, Германия, Италия, Франция, Южна Корея, Япония и ЕС.
Т.е. може да се каже, че вече не може да се говори за американско доминиране, чиято кулминация беше срещата на G20 в Австралия през ноември 2014 година, където САЩ и техните съюзници се опитаха за възпрепятстват по всякакъв начин Путин.
Разцепването вътре в «колективния Запад» е превърнало вече цепнатините в ями и пропасти.
Затова главната задача на руско-китайския стратегически съюз в Осака ще бъде не толкова пряката конфронтация с Чичо Сам в лицето на Доналд Тръмп, колкото по-нататъшното придърпване на своя страна на всички, които се съмняват в адекватността на дадения «глобален лидер» и в перспективността на по-нататъшното сътрудничество с него — в пълно съответствие с принципа «Който не е против нас, той е с нас».
А също с древните китайски: «Наблюдавай огъня от противоположния бряг» и «Лови риба в мътна вода».
Петя Паликрушева