На 19 юни в Харков местният градски съвет прие извънредно важно решение за връщането на името на машал Жуков на един от проспектите в града. Решението е важно и за града, Жуков е един от освободителите на града, а и за преодоляване на тежкото наследство на Порошенко, което продължава да разединява украинската държава.
Украйна е раздирана от икономически, ментални, идеологически противоречия от първия ден на провъзгласяване на независимостта си. Вместо да хармонизира своето историческо разнообразие, управляващата от началото на 90-те години върхушка започна изграждането на нова унитана империя. При това по-слабите в икономическо отношение региони в Западна Украйна системно получаваха дотации за сметка на доходите на по-развитите рускоезични региони, в което и се състоеше основният смисъл на принудителния унитаризъм.
Пред «оранжевия» Майдан през 2004 година крадливите украински управници с изумление видяха пред себе си сплотена сила, която активно участваше в акциите на масово неподчинение, а вторият Майдан показа, че националистите окончателно се оформиха в отлично организирана и въоръжена сила в цялата страна.
Един от инструметите за легитимацията на постайданния режим бе приетият от през 2015 година т.нар. закон за декомунизицията, по-точно «За осъждане на комунистическия и национал-социалистическия (нацисткия) тоталитарни режими в Украйна и забрана за пропаганда на тяхната символика».
Както става ясно от самото име, основният смисъл на този акт бе да се повъзгласи за престъпен съветският период на Украйна и нацията да се построи под сянката на другите «герои» и техните преки наследници, «истинските стопани» на националните богатства.
Другите «герои» бяха бандеровците — т.е. наследниците на някогашните нацисти.
В рамките на декомунизацията централизирано се смениха всички символи на изминалата епоха — от паметиците на съветските дейци до имената на населените места.
Свалени бяха над 2.5 хиляди паметници, преименувани баха 987 населени места и 52 хиляди топоними в най-населените места. Нещата стигнаха до абсурд — класика в жанра станаха Горишни Плавни (вместо Комсомолска в Полтавска област)…
Много метал бе измъкнат от свалените «декомунизирани» паметници…
Главната задача на «Закона за декомунизацията» не беше да се възстанови уж историческата справедливост, а да се създаде принципно нова координатна система, в която няма място за спомени за епохата на съветския интернационализъм и за мечтата за общество на социалната справедливост.
Паралелно с това започнаха да се възраждат паметници на довчерашните колаборацицонисти, сътрудници на хитлеристките окупационни администрации и изпълнителите на Холокоста от Организацията на украинските националисти, пренаписваха се учебници по история, водеше се масирана пропагандна кампания.
Но местното самоуправление, което най-добре чувства нагласите на своя електорат, започна силно да се съпротивлява.
Защото то не може да съществува в кабинетното пространство на «институтите за историческа памет».
Проспектът «Жуков» в Харков възвърна името си, така местното самоуправление постепенно започва да възстановява законните си права, в това число и правото на преименуване. Тази функция — макар и символична, е с огромна емоционална тежест за местните жители.
Демонстративното и масово използване от гражданите на старите имена в Харков — това е само една от формите на народното несъгласие с политиката на централната власт.
А официалното решение за връщането на името на «Жуков» на проспекта — това е важен сигнал на само за гражданите на Харков, но и за всички други региони.
Позитивният пример на Харков дава на цялото местно самоуправление в Украйна надеждата за възраждане на собствената историческа идентичност.
Жуков продължава да живее в Харков.
И наблюдава новите нацисти с презрение.
Води си и записки.
Защото ще настъпи нов ден — новият ден първи.
Петя Паликрушева