Дори американските СМИ вече пишат за събитията във Венецуела като за «провал на опита за преврат», който «завърши с обърканост и страх».
Ключовата дума тук е «завърши»…
Но във Вашингтон и до днес има такива, които продължават да се носят (като по вода) по идеята за силова намеса в конфликта, напълно игнорирайки обективната действителност.
За щастие, налудничавите идеи на «ястребите» от Капитолийския хълм няма да се сбъднат. Но кои са причините за това?
Да ги разгледаме.
САЩ продължават да правят гръмки изявления срещу законната власт на Венецуела. Например, делегацията на САЩ с демонстративен скандал напусна Конференцията по разоръжаването в Женева (мероприятие на ООН), защото председател на форума през тази година е Венецуела.
Посланикът на САЩ по въпросите на разоръжаването Робърт Уд по-късно спретна пред журналистите истински спектакъл, буквално му излизаше пяна от лицевата дупка, наречена уста, че «режимът на Мадуро фактически е мъртъв». Американецът се беше разпенил, опитваше се да докаже, че международните органи не трябва да бъдат председателствани от «подобни държави». Американският депутат употреби множествено число, явно имаше предвид и Сирия. По повод последната държава същият американец направи подобно представление преди година по време на същата Конференция.
Е, не знаем кое още не им е ясно на американците. Мястото на Мадуро и Гуайдо не се решава във Вашингтон, а в Каракас, уважаеми!
На този етап Гуайдо се оплаква, че преговорите между неговия «екип» и представителите на законното правителство в Осло са завършили «безрезултатно». В същото време работникът-президент Мадуро откровено призна, че при него тайно идват на регулярни срещи представители на «опозиционерите», които очевидно се опитват да изтъргуват за себе си не твърде позорни условия за окончателната им капитулация.
Независимо от това, във Вашингтон продължават да тъпчат по същата пътечка, която ги води само в поредната яма. Например, републиканецъ Линдси Греъм буквално се разрази като пустинна буря в Конгреса на САЩ в патетична реч, в която упрекна сънародниците си в това, че те «само говорят», а Русия и Куба «изпращат във Венеуцела войска».
«Къде е нашият самолетоносач?», гневно попита един от главните русофоби на Вашингтон.
Наистина, къде е американският самолетоносач, който уж си плуваше за сплашване около Венецуела? 🙂
Ах, Ох, …., уви 🙂
Каква мъка, конгресменът Греъм не вижда самолетоносача, който бе призван за «донесе демокрация» на народа на Венецуела. И защо, все пак, го няма този самолетоносач. Много просто. В състава на Южното командване на Пентагона просто няма такъв. Въобще няма.
Тази част от въоръжените сили на САЩ е най-слабото от аналогичните подразделения на американската армия. За сравнение: Индо-Тихоокеанското командване има на разположение десетки бойни кораби, стотици единици авиация, а към тях още и 100 хиляди войници.
«Южняците» не могат да се похвалят със същото. 1200 човека личен състав (включително гражданският персонал), плюс още даден брой …»военни», които по-добре да не се отдалечават твърде много от брега — това е реалната «сила».
От 11 самолетоносачи, които днес са на въоръжение във ВМС на САЩ — «южняците» не са получили нито един.
Тогава за какво повтарят до несвяст за доктрината Монро?
Нали бият тревога за «задния си двор»? Нали наричат Латинска Америка своя? Защо не я охранявате по-добре, тогава, драги световни носители на демокрацията?
Съсредоточените в този регион сили на американската армия са всъщност едва ли не декоративни и неспособни да проведат каквито и да било мащабни военни операции.
През 19 век доктрината, на базата на която двете Америки били изключителна сфера на влияние на Вашингтон (те сами си «заплюват» дадена територия за тяхна и … това е), където той може да си прави каквото си поиска, абсолютно всичко, което им нахлуе в американските «божествени» глави, та, доктрината работи прекрасно.
Поискаха да «отсекат» от Мексико територия, направиха го.
Но с времето ситуацията започна да се променя — на държавите от Латинска Америка им писна да ги изплозват като плацдарм за евтиници бардаци и алкохолизъм, да им изсмукват ресурсите, и започнаха да въстават.
На всичкото отгоре САЩ им сменяха властите тогава, когато си поискаха.
Най-зловещо върху отношенията на двете америка — Северна и Южна — се отрази операцията на ЦРУ на САЩ в Чили, където американците поставиха на власт фашиста Аугусто Пиночет — 17 години кървава фашистка диктатура.
Последваха многобройни опити — дългогодишни и неуспешни — да си върнат властта в Куба (или поне да ликвидират Фидел Кастро, когото ненавиждат и до днес, макар Фидел отдавна да ги гледа отгоре).
САЩ подкрепиха многоройни диктатори — Сомоса, Стреснер…
Но при всяка подобна операция на трезвомислещите хора във Вашингтон им ставаше ясно, че още една, още половин стъпка в тази посока и набираща сила вълна от гняв и ненавист срещу янките ще се оприщи по цяла Латинска Америка в единен фронт на съпротива.
Крайно поучителните уроци от Карибската криза тотално препълниха съзнанието на политици и военни. Именно по тази причина САЩ започнаха да «забавят оборотите» по отношение «доставката на демокрация» в собствения си «заден двор».
Същият Сомоса по-късно не получи нито един войник, колкото и да молеше за това Конгреса на САЩ. Тогава водещите СМИ в САЩ дружно започнаха да пишат за «провала на централноамериканската политика на САЩ и за изгубената битка».
Между другото, имаше и интервенции в Гренада, в Панама, където през 1989 година американците «свалиха от длъжност» излязлата извън техен контрол американска марионетка Мануел Нориега.
И ако в първия случай нахлуването бе извършено то молба на Организацията на американските държави и с нейното одобрение, то по повод Панама същата Организация буквално изригна, заедно с ООН и болшинството страни в света заклеймиха САЩ като агресори.
След това във Вашингтон окончателно стигнаха до извода, че е по-добре да извършват «разносна търговия на демокрация» в други части на света.
В противен случай съществува риск Латинска Америка да избухне окончателно и безвъзвратно срещу САЩ.
А, както знаем, няма как дори САЩ да се справят с «изригал» срещу тях цял континент, дори с обединените усилия на всички командвания.
Именно по тази причини след жадуващия кръв републиканец Линдси Креъм, командирът на Южното командване на ВМС на САЩ адмирал Крейг Фалер заяви пред събралите се членове на Конгреса, че неговите подчинени са заети не с друго, а с «ежеднвна работа за завоюване доверието на латиноамериканците».
С това той ясно даде да се разбере — никаква «употреба на сила» срещу Венецуела от оглавяваните от него «гълъбчета на мира» няма да има.
И да не се очаква.
САЩ няма да предадат на самозванеца Гуайдо американски самолетоносач и точка.
А по крилатата фраза на Великия комбинатор: «Чужбина ще ни помогне», ще отговарят тези, които и днес я използват реално.
Т.е. за всичко сътворено един ден ще се наложи да се отговаря персонално.
И май това ще се случи в най-скоро време.
Петя Паликрушева