«От времето на иранската революция през 1979 година немалка част от своя професионален живот проведох като кореспондент в Близкия Изток, информирайки за кризата и войната, в която САЩ и техните съюзници фатално недооцениха религиозната мотивация на своите противници.
Това доведе до следното: те претърпяха неуспех, просто не успяха да удържат победа в конфликта, в който, както им се струваше, са имали на тяхна страна значителен превес», отбелязва ирланският журналист.
Същото се случи поне още четири пъти. Това се случи в Ливан след израелската инвазия през 1982 година, когато повратна точка стана взривът в американските казарми, в резултат на който загинаха 241 военнослужещи.
Това се случи и по време на ирано-иракската война от 1980-1988 години, когато сунитските държави и Запада подкрепиха Садам Хюсесин, но конфликтът влезе в задънена улица.
След събитията през 2003 година опитът на британците и американците да превърнат Ирак в антииранска крепост се провали с трясък.
Същото се случи и след 2011 година, когато Западът и страни от рода на Саудитска Арабия, Катар и Турция целенасочено и последователно се опитваха да се избавят от Башар Асад и неговия «режим» в Сирия — сега тази държава е на страната на Иран.
Доналд Тръмп разчита да окаже натиск върху Техеран с помощта на санкции, докато неговият съветник по национална сигурност Джон Болтън и държавният секретар Майк Помпео виждат решаването на проблема чрез война.
Но всички те осъждат такива организации, като «Хизбулла», считайки ги за марионетки на Иран, макар те да са главна военна и политическа сила, изразяваща интересите на изконното шиитско население, което е болшинство в Ливан и Ирак, а също контролират лостовете на властта в Сирия.
Макар иранците да оказват значително влияние върху тези групи, те не са марионетки на Техеран, а това означава, че в случай са изчезването на подкрепата от страна на Иран те няма да се изпарят.
Когато терористите от ИДИЛ нанесоха поражение на иракската армия при Мосул през 2014 година, именно шиитските доброволци застанаха в защита на Багдад. По време на боевете в сирийския Хомс и Дамаск именно несунинтските райони станаха опорни пунктове на «режима».
Всичко това може да доведе до следното: една от държавите, желаещи въоръжен американо-ирански конфликт — например Саудитска Арабия, ОАЕ и Израел — може да организира провокация, обвинявайки за нея Иран.
«Но какво ще постигнат с такава война?», задава въпрос авторът.
«Военното нахлуване в Иран е неосъществимо от военна или политическа гледна точка, защото няма да има решителна победа. Възможно е да се проведе въздушна кампания или да се установи пълна морска блокада, но в отговор Иран може да ликвидира многобройните бойни точки на своите противници — започвайки от минните загражданеия в Ормузкия пролив и завършвайки с ракетни атаки по нефтените комплекси на саудитците».
В осъждаващата риторика на Вашингтон, която говори за иранска намеса в Ирак, Сирия и Ливан, има една особеност: дори ако тези изявления имат сериозни основания, тяхното време вече отмина. Иран вече застана на страната на победителите.
Ако войната все пак започне, то тя ще бъде тежка. Шиитските общности по целия регион ще почувстват, че над тях е надвиснала опасност.
Що се отнася до САЩ, първият ден на войната в Близкия Изток обикновено е най-добър за всеки играч, който реши да я започне, но след това плановете им рухват, те се объркват в мрежата от опасности, които не са успели по-рано да предвидят», завършва авторът.
Петя Паликрушева
Източник: https://www.counterpunch.org/2019/05/21/trump-is-making-the-same-mistakes-in-the-middle-east-the-us-always-makes/
