Руснаците имат такива качества, които дори чужденците никога не поставят под съмнение.
Те са формирани със столетия — стотици отбранителни сражения, невероятен героизъм на войниците по време на ожесточени боеве…
Историята сътвори от руския човек образа на опасен противник, чийто не може да бъде победен.
Военният успех на Русия в победата над фашизма трябва да се подхранва и понастоящем — чрез възхода на въоръжените сили на страната.
По тази причина Русия в продължение на десет години активно увеличава, модернизира и усъвършенство своята отбранителна сила.
Разбира се, и Русия е претърпявала поражения.
Но дори тогава, както в периода на руско-японската война, противникът винаги е забелязвал абсолютният героизъм на руските войски.
20 корпус по време на Първата световна война успява по невероятен начин да спре настъплението едновременно на 2 немски армии.
Благодарение на издръжливостта, упоритостта си и поредицата от победи, немците не успяват да изпълнят плана си по обкръжаването на «Източния» фронт.
Целият стретегически «Блицкриг» от 1915 година завършва в този ден.
С. Щайнер, очевидец на гибелта на 20-ти корпус от Руската Армия, пише в немското издание «Локал Анцайгер» буквално следното:
«Руският войник се държи дори тогава, когато смъртта за самия него е неизбежна».
Германският офицер Хейно фон Базедов през 1911 година казва:
«Руснаците по природа не са войнствени, а точно обратното — миролюбиви са..».
Но само след няколко години, вече като военен кореспондент, Брандт казва и друго:
«Миролюбивостта на Русия се отнася само по време на мирните дни и приятелското обкръжение.
Когато страната се сблъска с нападателен агресор, няма да видите нито един от тези «мирни хора».
По-късно същият Брандт ще опише поредица от събития:
«Опитът за пробив беше безумие!
Войниците и офицерите от 20-ти корпус, които вече нямаха почти никакви бойни запаси, не отстъпиха на 15 февруари, а тръгнаха на последна щикова атака.
Бяха разстреляни от немската артилерия и от картечниците.
В този ден загинаха над 7 хиляди човека, но нима това е безумие?
Святото «безумие» — това вече се нарича геройство.
То ни показа руския войник такъв, както го знаем от времената на Скобелев, от щурма на Плевен, от битките в Кавказ и щурма на Варшава!
Руският войник умее да са сражава изключително добре, той понася всякакви лишения и е способен на твърдост, дари ако неминуемо го заплашва зловеща гибел!»
Фридрих Енгелс в своя фундаментален труд «Може ли Европа да се разоръжи» на свой ред детайло отбелязва:
«Руският войник се отличава без съмнение с огромна храброст…целият социален бит го е приучил да вижда в солидарността единственото средство за спасение…
Не съществува начин да накарате руснаците да мислят обратното, забравете за подобни опити: колкото е по-опасен врагът, толкова по-здраво се държат руснаците един за друг…».
Често говорим за асовете от Великата Отечествена война, но преди тях, през 1915 година военният кореспондент на австрийското издание «Pester Loyd» твърди следното:
«Би било смешно да се говори с неуважение към руските пилоти.
Без съмнение руснаците са по-опасни врагове от франзуците.
Руските пилоти са хладнокръвни.
В атаките им може и да липсва планиране, както при французите, но във въздуха те са непоколебими и могат да понасят огромни загуби без паника и излишна суета.
Руският летец е и си остава страшен противник».
«Защо изпитвахме такива проблеми в Източния Фронт?», — пита германският военен историк генерал фон Позек:
«Защото руската кавалeрия винаги беше великолепна.
Тя никога не избяга от бой. Често тръгваше в атака под нашите картечници и артилерия.
Правеше това дори тогава, когато бе обречена на явна гибел.
Руснаците не обръщаха внимание нито на силата на нашия огън, нито на своите загуби.
Те са сражаваха за всяка педя земя»…
Потомците на немските войници, воюващи вече във Втората световна война, можеха лично да се убедят в написаното от своите далечни предци:
«Този, които във Втората световна война се е сражавал срещу руснаците, завинаги ще запази в своята душа дълбоко уважение към този противник.
Без крупни технически средства, каквито имахме ние, само слабо подкрепяни от своята артилерия, те трябваше със седмици и месеци да отблъскват и отблъскват нашите атаки.
Изтичаше им кръвта, но всички те се сражаваха мъжествено.
Държаха фланга и геройски изпълняваха дълга си…»
Често либералите и представителите на руската «опозиция» се присмиват на грандиозната победа по време на II св.в.
На тях им изглежда нелепо, че съветските войници се хвърляли пред картечниците на противника.
«Това е безсмислено», казват ни те.
А ето какво мислят по този въпрос самите немски войници:
«314 пехотен полк.
Ние бяхме заели позиции и се приготвихме за отбрана.
Тогава извъднъж зад фермата забелязахме група неизвестни коне. Само коне.
Върху тях нямаше ездачи…
Два, четири, осем…
Все по-голям и по-голям брой…
Тук си спомних за Източна Прусия, където нееднократно се сблъсквахме с руските казаци…, разбрах какво се случва и започнах да крещя»
«Стреляйте! Казаци! Казаци!
Конна атака!…»
И в същото време чух с ушите си, че нашите казваха:
«Те висят от едната страна на коня!
Огън!
Дръжте се!»
Открихме огън — кой на крака, кой лежешком. Настана паника. Стреляха дори ранените.
Откриха огън и картечниците.
Обсипахме атакуващите с градушна от куршуми…
Навсякъде бе адски шум, би трябвало нищо да не е останало от атакуващите…
И изведнъж, отдясно и отляво, конниците все едно се разтвориха във въздуха и изчезнаха…
А по-рано бяха в стройни редици. Все едно се развърза сноп.
Те ни атакуваха!
На първа линия баха казаците, които висяха отстрани на конете си, държаха се за тях, все едно се държаха със зъбите си…
Дори можеха да се видят сарматските им лица и остриетата на страшните им пики.
Завладя ни пълен ужас. Никога не сме били в такъв ужас, косите ни буквално настръхнаха.
Обхвана ни отчаяние, а това ни подсказа единственото решение: да стреляме!…
Да стреляме до последно и колкото може по-скъпо да продадем живота си!
Офицерите напразно ни командваха «залегни!»
Непосредствената близост до гази зловеща опасност застави всеки, който можеше, да скочи на крака и да се приготви за последния си бой…
Секунда…
И на няколко стъпки от мене един казах с пика надупчи моя другар.
Лично видях това с очите си, руснакът бе улучен с няколко куршума, кръв се лееше от него, но стоеше на коня, удряше по нас непрестанно — докато самият той сам не падна от собствения си кон!….»
Да, в това никой не бива да се съмнява:
«Руският войник се държи до последно — дори тогава, когато смъртта изглежда неизбежна за самия него».
Петя Паликрушева