За известно време държавният глава на Сирия Башар Асад беше смятан за „бита карта“, но способността му да оцелява изглежда вкара в объркване европейците и американците. Сега Западът трябва да се научи да живее с него, коментира Дейниъл Депетрис в статия за американското изолационистко списание The American Conservative.
Асад не избяха от Сирия
Три години и шест месеца след изявленията на Ал-Джубейр, Рияд, Анкара, Лондон, Вашингтон и всички други столици на чужди държави, които изпращаха пари, оръжия, храна, както и политическа подкрепа на сирийската опозиция, сега трябва да признаят поражението.
Асад не само оцеля, но и спечели победа над враговете.
Разбира се, сега Сирия е в руини, стотици хиляди хора са загинали, цели градове са превърнати в пепел, половината от населението на страната е напуснало домовете си, а дълговете на държавата достигат до 400 милиарда долара.
Асад обаче е доста уверен, че остава в двореца си.
За това той може да благодари на руснаците и иранците — ако не бяха помогнали двамата му основни съюзници, главата му най-вероятно щеше да бъде набучена на копие.
Що се отнася до правителствата на европейските и арабските страни, които са заложили на поражението на Асад, оцеляването му представлява съвсем нов набор от проблеми за тях. Въпросът днес вече не е как най-добре да подкрепим свалянето на сирийския диктатор. Колкото и да е неприятно, трябва да признаем, че Асад спечели победата в гражданската война.
Що се отнася до европейците, те също са объркани.
Великобритания, Франция и Германия досега отказват да променят политиката на ЕС към Сирия и възприемат каквото и да е облекчаване на санкциите, контрола върху износа и политическата изолация като неприемливи в моралния смисъл на капитулация пред военнопрестъпник.
„Геополитическата ситуация не е толкова благоприятна за нас, за да развържем нашите чекови книжки. Това е средство за натиск и ние не можем просто да изоставим единствения лост, с който разполагаме”, обяснява европейски дипломат, пожелал анонимност.
Основните европейски сили просто не са готови да пожертват Резолюция 2254 на Съвета за сигурност, която включва организиране на процес на политически преход и провеждане на избори под международен контрол.
Но има и държави на европейския континент, които смятат, че резолюцията е мъртва. Националистическите правителства в Италия, Полша, Австрия и Унгария са по-загрижени за връщането на бежанците обратно в Сирия, отколкото за упражняването на натиск върху Асад с допълнителни санкции. Правителството на популистката коалиция в Рим свързва с Асад възможността за решаване на проблема с бежанците, въпреки че той е считан за основен отговорен за създаването на самия проблем.
Британците и французите вероятно се ужасяват от мисълта за нормализиране на отношенията с Асад, особено след като години наред го призоваваха да напусне поста си. Въпреки това, нито едно от гореизброените не променя начина, по който войната върви и къде сме сега.
Сирийският режим спечели конфликта, предполагаемите умерени са победени, а сирийските власти нямат стимул да споделят властта.
Сегашният режим в Сирия, разбира се, би бил щастлив от възможността за потичане на парите на Запада, но също така е готов да изчака решение дали ще бъде необходима реформа в правителството, преди парите да започнат да влизат в страната.
Когато се отприщи гражданската война и сирийските военни започнаха да използват тежка артилерия, опитвайки се по този начин да подчинят градове и села, поддържането на единство в борбата срещу Асад беше толкова лесна задача, колкото и отрязването на парче хляб.
Въпреки това, Асад победи въоръжените си опоненти.
Превод и редакция: Тереза Герова, Фокус