Руски войници в Арктика
Всъщност извън рамките на шаблонната пропаганда голямата политика на Великите държави работи по напълно други принципи, на базата на които опонентът може да се провокира въз основа на неговата собствена слабост.
Например, когато Русия след погрома на Горбачов и Елцин се оказа по-слаба икономически, Западът моментално приложи «метода» «тихи санкции» — т.е. лансиране на идеята общонародната собственост напълно да се приватизира.
Както и всеки хищник в природата, капитализмът взема решения да напада, оценявайки ответните действия на противника.
И ако слабостта на съперника позволява да се нанася удар превантивно, случва се точно това.
Няколко години преди разпада на СССР изгубилите връзка с реалността елити на СССР толкова бяха увлечени в апаратни игри, че в стремежа си да се закрепят на власт и да прехвърлят греховете на предшествениците си обявиха за табу заплахата от капиталистическия Запад.
В резултат към края на 80-те години лицемерието на Запада в периода на Втората световна война, преди нея и веднага след нея се оказа за номенклатурата някаква си поредна партийна измислица на «тиранина» Сталин.
Така в средите на «прогресивните» кръгове се породи дивашката и малоумна
мисъл, че Западът всъщност «иска приятелство и протяга на Москва безкористна ръка за помощ».
О, богове!
Обятията на «цивилизацията» се оказаха във възпалените им и деидеологизирани от социалистическата идея мозъци толкова притегателни, че Горбачов започна «сближаване и стопляне» със Запада.
В същото време Западът виждаше нещата по напълно различен начин.
Всичко, което интересуваше и задържаше Вашингтон от типичните му хищнически пориви — това беше стратегическото оръжие на СССР и неговите настъпателни възможности.
Едва по време на срещата между Горбачов и Джордж Буш-старши стана ясно, че съветският елит доброволно се подготвя да се откаже от цялото това богатство, умно създадено от лидерите на СССР.
Външната политика на САЩ направи един холивудски пирует и … катастрофата запачна.
Буш пристигна на среща с Горбачов без какъвто и да е план СССР да бъде разрушен.
Пристигна като равен, възприемайки СССР като непокорена Свръхдържава.
Обаче си замина с разбирането, че в дълбините на тази непробиваема отбрана се е появила гигантска пропаст.
Когато тази слабост стана очевидна за елита в Америка, тогава
Вашингтон почувства, че СССР може да бъде разоръжен без каквато и да било война.
Тогава Западът започна да протяга ръка към безумните инициативи на Горбачов не просто с радост, а с възторг, с озъбен трепет на хиена, с небивало очакване пред знаменитата и така очаквана победа над «силите на мрака» в лицето на непревземаемата крепост, наречена СССР.
С всички сили Западът подкрепи «перестройката», дори разпръсна хвалби по целия свят по темата.
Студената война отстъпи мястото си на лицемерни усмивки, дори на отвъдокеански комплименти.
Новото ръководство на СССР бе посрещано със салюти, а срещите биваха отразявани почти с любов от западните СМИ.
Вътре в страната малоумният «приятелски» елит ликуваше, а партийният апарат, игнорирайки аналитичните доклади на КГБ на СССР, подписваше договор след договор със Запада.
Така бяха подписани договорите за СНВ, РСМД и прочие други споразумения за разоръжаване.
Западът едва сдържаше хохота си.
Перестройката беше супер изгодна за Запада, защото така се променяше стратегическия баланс в света в негова полза.
От това следва горчивият извод: в общуването си със САЩ от време Оно действа едно постоянно правило: Русия провокира Запада не с враждебни стъпки или с политиката си, а само на база собствената си слабост.
И ако Кремъл не иска да се повтори този зловещ кикот — Русия никога повече не бива да си позволява да бъде слаба.
Петя Паликрушева
Самолети на НАТО