Предвоенното разпределение на собствеността: от “План Дауес” към “План Маршъл”
През 1918 г. Германия претърпява поражение в Първата световна война. Избити са милиони хора, а още повече пари са хвърлени в бездънната яма на войната.
Ако се чудите кой кого кредитира в онзи период, ето отговора на питането ви:
САЩ кредитирали Англия, Англия кредитирала Франция, а Франция кредитирала Русия.
Към края на войната Англия дължала на САЩ повече от 8 милиарда фунта стерлинги (имайте предвид, че общите разходи на Великобритания за строежа на най-мощния в света флот не надхвърляли 50 милиона фунта).
Дошло време за всички тези кредити да плати Германия.
Възелът започва да се затяга
Докато болшевишка Русия се разплатила с англо-френските кредити много бързо – тя отказала да плаща дълговете на Царя, то на Германия били наложени огромни репарации в размер на 132 милиарда златни марки (сумата превишава два пъти националния доход на Германия за 1913 г.)
Лишена от армия, от търговки флот и колонии, Германия била задължена да отдели голяма част от производствените си мощности за строежа на кораби за съюзниците и за добив на въглища за Франция.
През следващата година германското правителство, издърпвайки резерви за плащане на репарациите, решава да обложи със супер висок данък крупния немски капитал. Резултатите се появили на секундата. Капиталите услужливо дадени от банките, се измъкнали от страната.
Главният канал за бягството на капиталите били в онзи момент не САЩ, а Холандия, където по отработени схеми изтичали най-големите компании на страната. От 1920 г. до 1929 г. икономиката на Холандия преживяла баснословен ръст. Банките в Швейцария, Норвегия, Швеция, Дания също не можели да се оплачат.
През май 1921 г. германската Райхсбанк, която слабеела все повече и повече, спряла марките в злато и дала зелена светлина на инфлацията.
На 31 август 1921 г. Германия изплатила, най-накрая, своя първи милиард в златни марки. Щом златото потекло към Запада, вътрешният курс на марката паднал от 60 до 100 марки за един долар. Това, разбира се, провлачило крак и скоро нещата станали неуправляеми…
От края на 1921 г. цените растели над 50 процента всеки месец. В края на следващата година те надвишавали довоенното ниво 1475 пъти!
В такива условия Германия повече не можела да плаща своя чудовищен дълг. И през януари следващата година Франция я обвинила, че нарушава задълженията си по изплащане на репарациите, а това дало основания на Франция да окупира Рур – индустриалното сърце на Германия: 1800 квадратни мили територия, 10 процента население, 80 процента добив и преработка на немски въглища, чугун и стомана.
Още през 1919 г. във Версай, при първото прекрояване на Европа, маршал Фош се опитал да прекара границата с Германия по Рейн, измъквайки й Рурския промишлен басейн, и създавайки в Рейнската зона буферна държава. Но англичаните се опънали (защото те, разбира се, не можели да допуснат прекаленото засилване на Франция). Така французите били принудени да се задоволят със създаването на Прирейнската демилитаризирана зона и, настървената срещу Германия, Чехословакия.
И ето сега, след четири години, Франция отново намерила повод да си спомни старите планове.
Французите чудесно разбирали, че губейки Рурския промишлен басейн, Германия никога повече няма да се възроди в пълната си сила. А господството над Рур откривало за Франция огромни перспективи: тежката промишленост давала въглища и кокс, а елзаските текстилни фабрики получавали германските пазари. Поанкаре мечтаел за създаването на база в Рурския промишлен басейн на промишления синдикат под егидата на френския капитал.
Ако отчетем, че Франция в онзи момент и без това контролирала Източна Европа (с помощта на Чехословакия и други марионетни 
правителства), то окупацията на Рур с един замах превръщала Париж в икономически и политически хегемон на континентална Европа. Съблазънта била прекалено голяма, а “забраненият плод” бил на една ръка разстояние. И Поанкаре взел решение.
От централните медийни трибуни отново потекли експанзионистичните вопли на маршал Фош:
“Ако има война, то ще победи тази държава, която първа завладее Рейн!”, “Провинция Рейн трябва да бъде освободена от прусаците!”
След енергичната “артподготовка” започнала окупацията. Страхувайки се от подобен самотен ход, Поанкаре взел за съюзници белгийците.
На 11 януари 1923 г. 17 -хилядната френско-белгийска армия нахлула в Рур и за шест дена окупирала градовете Есен, Бохум, Дортмунд, мините, шахтите, заводите, ж.п. гарите и пристанищата. Лишената от армия Германия не можела да окаже никаква съпротива. Опитите за “пасивна съпротива” били пресичани с жестокости от всякакво естество.
На 31 март 1923 година манифестацията на работниците в Есен била разстреляна от войската. Последвали показателни убийства на саботажници. По време на окупацията били убити и разстреляни до 400 човека.
Разбира се, окупацията на Рур била грубо нарушение на Версайнските съглашения. Но на всички въпроси англичаните и французите отговаряли, че това е единствената възможност да бъдат заставени немците да платят.
Що се касае до самата Германия, то тя, и без това агонизираща, не можела да понесе такъв удар. И докато десетки хиляди немски работници, под дулата на френските пушки, добивали въглища, а после ти натоварвали към заминаващите на Запад ешелони, марката тръгнала да пада и достигнала до историческия праг на хиперинфлацията.
Населението живеело в състояние на отчайващ глад, какъвто изпитало през 1918-1919 г., когато Германия била принудена да подпише Версайските съглашения.
Сега Германия отново лежала в средата на Европа, но била обречена на гибел. Много ръце отново се протягали към нея, бързайки да не изпуснат някое ухаещо парче от баницата.
Има много примери, които могат да се дадат за тези прословути парчета от баницата. Без съмнение, окупацията, която провела Литва, е един от тях.
Да видим какво се случило.
След варсайските манипулации (предаването на Полша на немска територия, което предоставяло на поляците изход към морето, т.нар. “полски коридор”), древните немски градове Мемел, Данциг и Кьонигсберг се оказали отрязани от Германия. Трябвало нещо да се направи. Но какво?
Всяко решение водело след себе си нови проблеми. В края на краищата било решено да им се даде статус на свободни градове с немско самоуправление и да бъдат поставени под юрисдикцията на Лигата на Нациите. Данциг се оказал в сферата на влияние на Полша, а Мемел – в сферата на Литва.
От гледна точка на разпалването на конфликти от всякакво естество, едва ли може да се намери “по-удачно” решение. През 1939 г. именно Мемел и Данциг ще се превърнат в стартовото копче на Втората световна война.
Но на онзи етап бъдещият трагичен възел едва едва се завързвал в онова потресаващо в трагичността си кълбо, което всички знаем как изглежда.
В дните, когато франко-белкийската войска влязла в Рур, в Мемел внезапно се появили въоръжение литовски отряди. Те разоръжили френския контингент и завзели града.
Разбира се, действията на Литва били акт на бандитизъм. Но нима не направили същото и французите в Рур?!
На англичаните, заети да си изясняват отношенията с Франция, съвсем не им било до Мемел (на което се и надявала Литва). Така скандалът бил заметен.
Така, пет години след края на световната война и провъзгласяването от президента Уилсън на “нова ера на мира и справедливостта”, нивото на законността в света достигнало историческото си дъно.
Хиперинфлацията
След завземането на Рур, в Германия започнало това, което в наши дни се нарича хиперинфлация. През ноември 1923 г. златната марка струва вече трилион хартиени марки. Едно яйце – 8 милиона марки. Безработицата растяла, в гетата свирепствал глад, нивото на детската смъртност достигнало 20 %. А който нямал пари за ковчег, бил погребван в картонена кутия.
Пред спекулантите се открил истински “клондайк”. За три дни цените скочили двойно, за месец – в хиляди пъти. Цените в магазините се сменяли няколко пъти на ден дори. Новите банкноти се печатали два пъти в седмицата.
“Имаше такива дни, в които сутринта вестникът струваше 50 000, а вечерта – 100. Който искаше да обмени чужди пари, изчакваше, защото в четири часа получаваше много повече, отколкото 16 минути преди четири” – пише Стефан Цвайг, който нарича онова време “вещерски празник на инфлацията”.
“В трамвая плащаха милиони, а след две седмици банкнотите от 100 000 не струваха нищо, с презрение ги хвърляха. Шнурче от пантофка струваше повече от самата обувка… За сто долара можеха да се купят 7-етажни къщи. Фабриките струваха не повече от една разбрицана талига”.
“Масовите икономически убийства” – така ще нарече случващото се безумие Джон Х. Уелс. А немският банкер Ялмар Шахт – “пример за изкусни мерки за икономическото унищожаване на Германия”.
След Втората световна война същият този Шахт ще обясни ситуацията с това, че Германия “не намери друг начин да остане над вълните, освен като се опита да унищожи инфлацията чрез своя собствена валута”.
Англичаните и до днес наричат хиперинфлацията опит на немците да избягат от репарациите чрез пускането в обръщение на хартиени пари. Същият Шахт в книгата си “Магията на парите” (1967 ) казва, че не Ваймарското правителство, а самата Райхсбанка, извършвала спекулативни операции, хвърляла в германската икономика нови и нови тонове хартиени пари, докато чуждите спекуланти използвали най-прости манипулации: вземали валута на кредит, продавали я, а после, изкупувайки я на по-ниска цена, връщали дълга, а печалбата запазвали за себе си.
Така или иначе, едновременните действия на управляващия Райхсбанката Хафенщейн и международните спекуланти дали забележителен резултат. За най-кратко време крупните производствени мощности на страната се оказали в ръцете на възникналите “от нищото” олигарси.
Така, някой си Ричард Кан, натрупал състояние на база следвоенната ликвидация на винените складове, закупил най-големия държавен военен завод на Германия Deutsche Werke, на цената на скраб. Подобни случки се случвали из цяла Германия.
Към края на тази епопея, когато Рахсбанката вече не можела да овладее ненаситното търсене на пари, правенето на пари “от нищото” било разрешено и на други частни банки. Страната се превърнала в “eлдорадо”. Нашествието на спекуланти от Източна Европа било невиждано, те закупували всякаква недвижима собственост, която им попаднела пред очите Всеки, който имал в джоба си хиляда долара, можел да извърши грандиозни сделки в Германия.
Така разцъфнали цели семейни кланове новобогаташи, а някои от тях се превърнали в съзвездия: братя Ципрут братя Ротер, братя Склярек…
Последното семейство, омотавайки в собствените си машинации администрацията на Берлин, откраднало от хазната 10 милиона златни марки. А в шумния корупционен скандал с братята Бармат се оказала замесена и самата политическа върхушка на страната, до самия й бивш райхсканцлер Бауер и президента Ебер. Ловките машинации на Бармат, обилно “поръсвайки” властта, получили чрез фалшиви счетоводни книги държавен заем в размер на 38 милиона златни марки, като с това окрали десетки хиляди обикновени вложители.
Републиката стигнала дъното на разложението.
Докато френската армия в Рур държала сърцето на Германия, управляващият Райхсбанката на Германия Хафенщейн под защитата на британския посланик лорд ДЕбернон, пуснал на пълен ход печатницата за пари, а крупните спекуланти буквално изгребали джобовете на милионите жертви. Това, което не успели да заграбят железните зъбци на крупните лъжци, се доизяждало от пълчищата дребни мародери.
Немците били в пълен шок. Започнала масова паника. Масовите самоубийства обхванали цяла Германия. Ловките спекуланти изкупували домовете на цели квартали, а немците, като слепи, ги продавали за нищо неструващите милиони, които само след няколко дена се оказвали просто хартийки. Огромните универсални магазини, такива, като “Ка-Де-Ве”, например, били изпразнени от стока само за една нощ. А до вечерта марката паднала със сто пункта и това, което било продадено от магазина за сто марки, не можело вече да се купи и за хиляда. Докато немското съзнание осъзнало всичко това, хиляди хора, главно чужденци, разбира се, спечелили безумно много пари. Например, одеският търговец Иля Хепнер, който имал в джоба си всичко на всичко хиляда американски долара, се изхитрил и купил шест къщи и огромен “Луна-Парк” в Берлин.
Когато немците, най-накрая, разбрали каква била работата, вече било късно. Три четвърти от тях били разорени. Така започнали първите години на немското следвоенно съществуване.
Целият Берлин бил зарит от мрежа от малки павилиончета, напомнящи лимонадени бутилки. От прозорчетата им се виждали само ръцете на продавачите. Понякога това били големи, космясали, а понякога били сухи, жилести, често смугли ръце. Това били обменни бюра, търгували с пари. Потни, задъхани хора пристъпвали към прозорчетата, изхриптявали няколко думи, а от малките и големи куфарчета се изливали цели купчини пари, направени на пачки. В замяна получавали американски долари. Или обратното, разменяли една 10-доларова хартийка и получавали от прозорчето цял куфар с марки.
Знаменитият петербургски спекулант, “банкерът” Дмитрий Рубинщайн казвал с бащинска нежност в гласа следното: “Искате ли да видите рожбата ми?” И изяснявал: “Не, детето ми не е тук. Той вече е голям. Вече е на 17 години. Това е бъдещ гений. Да. Да знаете. Днес той има рожден ден. Подарих му това” – и показвал с ръка дървено павлионче за обмяна на валута.
“Нека детето се учи. Той има такива големи способности! Скоро ще задмине и баща си…”.
От прозорчето на павилиончето се показвало тлъстото млечно-розово лице, напомнящо човешки задник. Подпухнали ръце с изгризани нокти се подавали навън. Чувствено дебелите устни снизходително се усмихвали.
“Върви, върви, татенце. Пречиш ми да работя!” – строго извикало “детето” на баща си. И бащата на пръсти отстъпил назад с благоговейно мълчание…(А. Вертинский).
Хиперинфлацията довела до тоталното разграбване на Германия. Но това все още не било най-страшното следствие от окупацията.
От тежкото положение на страната бързали да се възползват не само мародерите. В “червеите райони” на страната се активизирали бойците на Коминтерна, а по границата – сепаратистите.
Германия се оказала на ръба на пълното си рухване и революционен хаос.
Следва продължение
Петя Паликрушева