Снимките, направени от фотографа Хорас Уорнър преди 100 години в Спитфилдс в Лондонския Ист Енд, по-късно са използвани от активистите на обществените движения за нагледна демонстрация на живота на най-бените деца в Лондон.
По улиците на Лондон орди от безпризорни деца водят жалко съществуване, те са ужасяващо гладни, родителите им работят по 14 часа на ден във фабриките и в пристанищните докове.
В същото време управляващата класа в Лондон се къпе в богатство и охолство.
Перачки: перат мръсно бельо за няколко пени, за половин пени също перат.
Това е време, когато Британската империя уж процъфтява. Заедно с нея процъфтявали фабритантите и търговците, получаващи баснословни богатства на гърба на изстрадалия народ.
На две крачки от пристанищните докове, през които върви търговията и съпътстващото я богатство, децата умират от глад и болести.
Нивото на детската смъртност през 1900 година е повече от смъртността през 1800, все повече семейства се насочват към градовете в търсене на работа — т.е. с надежда да избегнат гладната смърт.
В Ист Енд около 20 % отдецата умирали в рамките на първата година от живота си.
Умирали в канавките.
Бедните семейства живеели по десет в една стая без достъп до чиста вода, годна за пиене и пране.
Улиците били осеяни с трупове на животни. Екскреметите и боклука често запушвали канализационните тръби. Процъфтявали дифтерия, холера и морбили.
Една трета от жените нямали мъже, в резултат на което жените били принудени да работят, оставайки 6-годишни деца да се грижат за своите по-малки братя и сестри.
По-големите деца миели улиците, миели прозорци, помагали да се прави кибрит. Заплащането било повече от оскъдно, за перче хляб на ден. Налице бил масов глад сред децата.
Ето думите на Ерик Дейвис, директор на Музея «Училище за бедняци в източен Лондон:
«Тези деца със сетни сили се опитвали да оживеят, с последните си сили се опитвали, но голяма част от тях не успявали, умирали буквално на улицата — в канавкитe«.
Петя Паликрушева
