Отбелязваме 104 години от смъртта на Пейо Яворов. Един от най-големите български поети на XX век умира на 29 октомври 1914 г. Това съобщи Nova телевизия.
Националният литературен музей организира панихида на гроба на поета в Централния гробищен парк — София. Благодарение на Инициативния комитет за възстановяване на гроба на Лора Каравелова и със съвместните усилия на Националния литературен музей, Столична община и ОП «Гробищни паркове», липсващият от дълги години надгробен кръст бе възпроизведен по снимка и поставен на мястото му, съобщават от музея.
Пред паметта на Яворов ще се поклонят представители на Националния литературен музей, Столична община, Община Чирпан, къща музей «Пейо Яворов» — Чирпан, представители на Съюза на българските писатели и на Сдружението на български писатели.
Воеводата Пейо Яворов, е един от най-чувствените български поети на 20 век, чиято любов към две жени — Мина и Лора, бележи както творчеството, така и живота му.
Роден е в град Чирпан на 13 януари (1 януари стар стил) 1878 година. Завършва V гимназиален клас в Пловдив. От 1897 до 1901 година работи като телеграфопощенец в различни селища — Чирпан, Стара Загора, Сливен, Стралджа, Анхиало, София. По това време той симпатизира на Българската работническа социалдемократическа партия. След 1897 година влиза в контакти с Вътрешната македоно-одринска революционна организация. От 1901 до 1902 година редактира нейния легален орган вестник «Дело». През 1902 година на Х македонски конгрес е избран за член на ВМОК Станишев-Карайовов.
За пръв път влиза в Македония като четник на Михаил Чаков през 1902 година. Пленен е скоро след това от върховистка чета и се завръща в България. Първоначално той е редактор на различни издания, свързани с македоно-одринското революционно движение — «Дело», «Свобода или смърт», «Автономия», «Илинден». Първата му публикувана творба е стихотворението «Напред» във вестник «Глас македонски». Четник е на Яне Сандански и става един от най-дейните сподвижници на Гоце Делчев и негов пръв биограф — «Гоце Делчев» (1904). На Кюстендилския конгрес на ВМОРО е избран за допълнителен член на Задграничното представителство на ВМОРО. В 1909 година издава мемоарно-есеистичната си книга «Хайдушки копнения. Спомени от Македония 1902 — 1903». Личен приятел на Пейо Яворов е и Пейо Гарвалов — драмски войвода на ВМОРО, също от Чирпан.
Партизански взвод 15 на Македоно-одринското опълчение.
Озовал се в София със съдействието на д-р Кръстьо Кръстев и Пенчо Славейков, Яворов става сътрудник и редактор на издаваното от тях литературно списание «Мисъл». Първата негова творба, която силно впечатлява естетите от кръга «Мисъл», е поемата «Калиопа». През 1901 година издава първата си стихосбирка «Стихотворения», чието второ издание от 1904 година е с предговор от Пенчо Славейков. В кръга «Мисъл» той среща разбиране и получава псевдонима си Яворов от Пенчо Славейков, но поезията не го удовлетворява — той страстно иска да участва в борбите за освобождение на Македония. Силен душевен удар му нанася смъртта на Гоце Делчев през 1903 година, когато той частично се отделя от революционната си дейност поради неразбирателство с Яне Сандански.
В този период поетът работи като библиотекар, а по-късно и като драматург на Народния театър. Пише две пиеси — «В полите на Витоша» (1910) и «Когато гръм удари, как ехото заглъхва» (1912).
Командирован е на няколко пъти в чужбина във връзка с литературното си творчество — в Нанси, Женева, Виена, Париж. Яворов усилено чете модерна френска поезия. През 1905 година става близък приятел с Дора Габе.
Мина Тодорова, 1906 г. През 1906 г. се влюбва в Мина Тодорова, сестра на П. Ю. Тодоров. Скоро след това, при едно от своите пътувания (1910 година) изпраща към последния дом своята възлюбена, която умира от туберкулоза в санаториум и е погребана в Париж, Франция. През 1907 г. излиза втората му стихосбирка «Безсъници». Символистичната поезия на Яворов е метафизична, пропита с дълбок скептицизъм
През март 1908 година, по време на Кюстендилския конгрес на ВМОРО, въпреки че не присъства лично, е избран единодушно от делегатите за съветник (допълнителен член) на нейното задгранично представителство. Няколко дни по-късно напуска работата си в Народната библиотека в София и се заема изцяло с проблемите на ВМОРО.
През 1910 година излиза от печат антологичната книга на поета «Подир сенките на облаците», чието второ издание от 1914 г. представя равносметка на поетическия път, сравняван с този на Христо Ботев. Същата година участва във възстановяването на революционната организация и е избран за запасен член на нейния Централен комитет.
При избухването на Балканската война през 1912 г. е доброволец в Македоно-одринското опълчение и оглавява партизанска чета №15, съставена от 9 души. Придвижва се по долината на река Места и излиза на Бяло море при Кавала. Награден е с кръст «За храброст». Става първият кмет на Неврокоп след освобождението му в 1912 година.
Лора Каравелова
Лора Каравелова, дъщеря на Петко Каравелов, с която се венчава през 1912 година, малко преди да замине за фронта в Кюстендил, е фаталната жена за него.
Яворов и Лора Каравелова
Кореспонденцията между тях, сама по себе си ценна като литература, свидетелства за една пламенна и бурна любов, белязана с много съмнения и много страсти. Трагичният край идва на 29 ноември 1913 година, когато Лора се застрелва, а Яворов прави опит да се самоубие (оставя предсмъртно писмо от един ред: «Моята мила Лора се застреля сама. Ида и аз подир нея»). Изстрелът само пронизва слепоочието и го ослепява. Съкрушен от съдебния процес и от мълвата, която го обвинява, че е убиец, на 29 октомври 1914 година поетът взема голяма доза отрова и се застрелва.
Последната капка за Яворов са смъртта на Мина Тодорова и обвиненията в убийството на Лора, които го довеждат до самоубийство. До края на живота си другарува и кореспондира с водача на ВМОРО Тодор Александров, а също и изпълнява негови поръчки. Смята се, че отровата и пистолета, послужили за самоубийството на Пейо Яворов, са дадени по молба на самия писател от Тодор Александров. Дългогодишното им приятелство е крито дълги години от социалистическата историография.
Ето три стихотворения от майстора на любовната лирика:
ОБИЧАМ ТЕ
Обичам те — въздушно нежна, в нежна младост,
като на ангела сънят,
и сън си ти вещателен за тиха радост
в нерадостта на моя път,
и първи път за изповед в сърце ридае
доброто и грехът,
и ето ден — и ето тъмнина е.Обичам те, защото плуваш в полумрака
на своя неначенат ден,
и мисля аз, че ти си Тя! — че тебе чака
духът, години заблуден,
и в океан мъгла се взирам и страдая,
към тебе устремен,
и ето ме на бездната на края.Обичам те, защото се усмихваш — кротка
пред застрашителна съдба,
и няма кой да чуе в устремена лодка
предупредителна тръба,
и няма да ме спре (защото аз те любя!)
ни укор, ни молба —
и себе и, и тебе да погубя…
ДВЕ ХУБАВИ ОЧИ
На Мина
Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи; — музика — лъчиНе искат и не обещават те…
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли!Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.
Булото на срам и грях —
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли…
Не искат и не обещават те! —
Две хубави очи. Музика, лъчи
в две хубави очи. Душата на дете…
Кабинета на Яворов в къщата му в София (Снимка: BulFoto)
ЩЕ БЪДЕШ В БЯЛО
Ще бъдеш в бяло — с вейка от маслина
и като ангел в бяло облекло…
А мисля днес; света прогнил от зло
не е, щом той е твоята родина.
И ето усъмних се най-подир
в невярата тревожна — искам мир.И с вяра ще разкрия аз прегръдки,
загледан в две залюбени очи,
и тих ще пия техните лъчи, —
ще пия светлина, лечебни глътки.
И пак ще се обърна просветлен
света да видя цял при ярък ден.И нека съсипни се той окаже!
(Веднъж ли съм се спъвал в съсипни,
залутан из среднощни тъмнини?)
Аз бих намерил и тогава даже
обломки, от които да създам
нов свят за двама ни, и свят, и храм.
Валерия КАЛЧЕВА