Докато беше сенатор, Кей Бейли Хътчинсън се придържаше към позициите на умерения консерватизъм. След като беше назначена за постоянен представител на САЩ в ООН обаче, тя сякаш започна да излиза от досегашните рамки. Днес Хътчинсън — нито повече, нито по-малко — заплашва Русия с превантивна военна атака.
Докато беше сенатор, Кей Бейли Хътчинсън се придържаше към позициите на умерения консерватизъм. След като беше назначена за постоянен представител на САЩ в ООН обаче, тя сякаш започна да излиза от досегашните рамки. Днес Хътчинсън — нито повече, нито по-малко — заплашва Русия с превантивна военна атака.След като тези заявления на Хътчинсън вдигнаха голям шум в международната общност, тя се опита да смекчи нещата, посочвайки, че не става дума за нанасяне на превантивен удар срещу Русия. Възможно е, проблемът да е в зле подбраните и изрази. Защото, в крайна сметка, новите ракети няма да повишат нивото на заплахата за Америка: руснаците отдавна са в състояние да поразят всяка цел на нейна територия с помощта на своите стратегически ракетни войски.
Всъщност, твърденията на Хътчинсън разтревожиха всички, най-вече, защото всеки превантивен удар неизбежно би провокирал ответни мерки от руска страна, да не говорим, че може да стане потенциален повод за пълномащабна война. Ще напомня, че Съединените щати съумяха да избегнат преките военни действия срещу Москва през целия период на студената война, дори и по време на Карибската криза. А пък евентуална атака срещу Русия в мирно време е чисто безумие.
За съжаление, отношенията на Америка с Москва страдат от един опасен недъг, и това е надменността, демонстрирана от Вашингтон.
По време на президентската кампания през 2016 мнозинството републикански кандидати (Тръмп не беше сред тях) се надпреварваха да демонстрират твърдост, заплашвайки Русия с война. Днес Хътчинсън се безпокои от появата на ново оръжие, способно да порази Америка и Европа, а тогава повечето кандидат-президенти от Републиканската партия демонстрираха готовност да разпалят мащабен военен конфликт в Сирия.
Създаването на забранена за полети зона в тази страна беше любимото предложение на кандидатите, стремящи се да демонстрират своите по-твърди — от тези на президента Барак Обама — позиции. Единственият проблем беше, че Русия и Сирия използваха най-вече въздушни сили за нанасяне на удари по бунтовниците. Въпреки това, изглеждаше, че перспективата за открит военен сблъсък с Москва допълнително «вдъхновява» републиканските кандидати. При това не само Линдзи Греъм, който открай време разглежда военните действия като най-важния инструмент за спасяване на американската доминация. Сред кандидатите, готови да започнат война с една ядрена държава, бяха и Джеб Буш, и Джон Касич, и Карли Фиорина.
Крис Кристи например, изрази тази позиция пределно ясно. В типичния за него надут стил, той заяви: «Първото ми телефонно обаждане ще бъде до Владимир и ще му кажа: «слушай, тази забранена за полети зона ще се контролира единствено от нас». За съжаление, Кристи пропусна да осведоми избирателите, как би реагирал, ако в отговор «Владимир» беше заплашил, че ще започне да сваля американските самолети, на принципа «око за око».
Когато го попитаха, дали наистина е готов да рискува мащабен военен конфликт с Москва, нареждайки свалянето на руски самолети, Кристи потвърди: «не само съм готов да го направя, но и наистина ще го направя, ако стана президент». Според него, само така руснаците веднага ще разберат, че «в Овалния кабинет не стои някакъв безволев слабак». Въпросът обаче е, какво би сторил този самоуверен тип, ако Русия беше показала, че не е толкова лесно да бъде сплашена? Дали Кристи въобще е бил наясно, че при липсата на по-малко традиционни военни възможности в хода на ескалацията, руснаците могат да се изкушат първи да нанесот ядрен удар по САЩ?
По-лошото обаче е, че Кристи просто следваше примера на останалите. През 2008, Грузия нанесе артилерийски удари по сепаратистите от Южна Осетия, подкрепяни от Москва. Тогава покойният сенатор Джон Маккейн обяви, че «днес всички сме грузинци», макар, че именно грузинското правителство инициира военните действия. Освен това, Маккейн побърза да увери Тбилиси, че Америка със сигурност ще помогне на Грузия.
Много по-сериозна, в сравнение с безразсъдните изявления на Маккейн (за щастие, той така и не стана Върховен главнокомандващ), беше дискусията относно влизането в евентуален конфликт с Русия, която се разгърна в администрацията на Буш-младши. Както е известно, нейните членове съвсем сериозно са обсъждали възможността за нанасяне на «точкови удари», както и за разрушаването на тунела Роки, през който Москва изпращаше хора и оръжие за осетинците. Все пак, въпреки настойчивите призиви на редица сътрудници на Държавния департамент, висшето американско ръководство отказа да предприеме подобни действия. Просто защото беше наясно, че правителството на Путин няма да игнорира каквито и да било атаки срещу своите въоръжени сили, дори и ако те са осъществени от Америка.
Също както и САЩ, Русия трябваше да защити собствените си граници и сфери на влияние. И тъй като позициите на Москва бяха по-слаби от американските, тя имаше допълнителен стимул да демонстрира, че не си струва да бъде заплашвана. Особено когато става дума за прилежащи региони, в които Русия има много по-сериозни интереси, отколкото САЩ. Ако Дамаск например, е стар руски съюзник и единствения плацдарм на Москва в един регион, където традиционно доминира Америка, Грузия дълги години е била част от Руската империя и от Съветския съюз и има обща граница с Русия. И в двата конфликта, интересите на Вашингтон бяха по-скоро второстепенни и имаха предимно хуманитарен характер, което не можеше да оправдае евентуални военни действия.
Нещо повече, от гледната точка на Москва, този въпрос излиза извън рамките на отделните локални конфликти. Според правителството на Путин, да отстъпи от собствените си национални интереси под натиска на Америка, би означавало да даде на САЩ карт бланш за подобни действия и в други зони. В края на краищата, Вашингтон вече демонстрира, че обича да се бърка във вътрешните работи да другите държави, стремейки се на всяка цена да наложи своя «модел». В тази връзка си струва да си припомня, че САЩ наложиха санкции (или възнамеряват да го направят) на кого ли не — и на Русия, и на Китай, и на ЕС, и на Северна Корея, без да споменавам Иран, Куба и т.н., а в момента заплашват с такива санкции Индия.
Вероятно САЩ още дълги години ще си останат най-могъщата държава на планетата. Само че способността им едностранно да налагат волята си на останалите постепенно отслабва. И политиците, които си въобразяват, че лесно могат да сплашат противниците си, пропускат да се замислят, как биха реагирали самите американци при подобни обстоятелства. Особено, когато съперничещата държава разполага с мощен ядрен арсенал, а населението и е настроено националистически.
През 2000-та тогавашният кандидат-президент Джордж Буш-младши, заяви, че Вашингтон би следвало да демонстрира по-голямо смирение във външната си политика, но след това много бързо се отказа от тази идея. Макар че скромността не е сред достойнствата на сегашния президент Доналд Тръмп, той следва да я включи в своята външна политика. Американците ще се чустват в по-голяма безопасност, ако Съединените щати се месят по-малко в работите на останалите и престанат да сипят заплахи наляво и надясно.
Автор: ДЪГ БЕНДОУ
* Авторът е старши научен сътрудник в Института Катон във Вашингтон и анализатор на «Нешънъл Интерест»
Геополитика