Въпреки очевидния си песимизъм относно бъдещето на Европейския съюз, Иван Кръстев разчита да се случи някакво «чудо» и нещата да се променят. Тоест, надява се на нещо подобно на случилото се в Европа, непосредствено след 1945 или след бунта от 1968, когато активните млади европейци се обявяват против «консервативния и ретрограден европейски елит».
В същото време, Кръстев се интересува най-вече от политическите, а не от «морално-ценностните» аспекти на процесите, които се развиват в момента в Европа. Вероятно тъкмо затова статията му беше публикувана в едно от водешите световни издания в сферата на международната политика.
Впрочем, именно това е и причината за коментара на проф. Фабио Паренти към нея, появил се в китайския «Глобал Таймс» и озаглавен «Европа се преориентира в променящия се свят».
Според Паренти, сегашните проблеми на Европейския съюз, както и на трансатлантическите отношения, не могат да се свеждат до феномена Доналд Тръмп или до перспективата за търговска война между САЩ и Съюза.
Подобно на Кръстев, италианският професор също акцентира върху «изгубената привлекателност на Запада», отбелязвайки, че повечето проблеми всъщност са се зародили отдавна и са добре познати на европейските анализатори и политици. Като пример за това той цитира италианския сенатор Алберто Багнаи, според който:
«Правилата на ЕС не са някакви тотеми, на които трябва да се кланяме, а инструменти за приспособяване към духа на времето. Стриктното прилагане на нерядко ирационални норми е несъвместимо с европейската солидарност. Правилата все по-често се използват от политическата ни класа като своеобразно алиби».
Самият Паренти обаче се интересува най-вече от въпросите за позиционирането на днешната «политическа Европа», т.е. на ЕС, в съвременния свят, като цяло, и в системата на отношенията с такива ключови световни играчи, като САЩ, Китай и Русия — в частност.
В тази връзка той акцентира върху знаковия процес на преориентиране на ключовите интереси на Вашингтон към региона на Индийския и Тихия океани, обусловен именно от превръщането на Китай във втората световна супердържава и основен геополитически конкурент на САЩ. На този фон, все по-актуален за американските стратези се оказва въпросът «с кого ще бъде Европа, която в момента все още се смята на съюзник на Съединените щати, в тази битка?».
Безпардоното поставяне на този въпрос, както и очевидното нежелание на САЩ да подбират средствата, с чиято помощ разчитат да съхранят глобалната си хегемония (в статията си Паренти акцентира върху войната на Вашингтон срещу такива «суверенни държави, като Сърбия, Либия или Сирия», както и на «подкрепата му за държавния преврат в Украйна»), няма как да не дразнят и безпокоят европейците.
Още повече, че ЕС отдавна води трудни проговори с Китай за развитие и усъвършенстване на двустранните отношения в икономическата сфера.
В тази връзка, проф. Паренти цитира публикуваната още през 2005 статия на известния американски неоконсерватор Робърт Каплан в списание «Атлантик» със символичното заглавие «Как ще воюваме с Китай», в която откровено се посочва, че «в предстоящата ни битка с Китай, Европа следва да бъде военен актив, а не бреме за Америка».
При това, във Вашингтон очевидно не се интересуват, дали самата Европа е склонна да бъде разглеждана като «военен актив» на САЩ.
Петър Георгиев, Геополитика