„Операция Гладио” (Operation Gladio) е кодовото име на тайната Stay-behind – операция на НАТО, предназначена да организира, подготви и ръководи въоръжената съпротива в окупираните при евентуална инвазия на Варшавския пакт части на Европа. Самото име идва от късия двуостър меч („гладиус”), използван някога от римските легионери.
Централното разузнавателно управление на САЩ и НАТО подкрепят създаването на тайни паравоенни структури в рамките на „Гладио”. Планът е да се формира основата на движение за съпротива и да се провеждат шпионски операции на окупираната от Съветите територия, както и зад неприянелската линия. Целта е Западна Европа да може да е противопостави на евентуална атака на войските от Варшавския договор, а също и да се противодейства на комунизма с помощта на различни форми на психологическа война и операции под фалшив флаг.
За „Гладио” пише още Уилям Колби в книгата си „Моят живот в ЦРУ”, публикувана през 1979.
Съществуването на „Гладио” е потвърдено и след признанията през 1984 нa активиста на италианските неофашистки групировки Avangardia Nazionale и Ordine Nouvo Винченцо Винчигуера (който в момента излежава доживотна присъда з убийството на трима карабинери). По-късно, през октомври 1990, то е официално признато и от италианския премиер Джулио Андреоти, като „структура за информация, реакция и защита«. Нелегалните клетки на „Гладио” е трябвало да стоят скрити «отвъд линиите» (Stay-behind) в територии, контролирани от противника, и да действат като съпротивителни движения, осъществяващи саботажни акции и партизанска война.
Ощоевропейските рамки, в които се реализира стратегията „Stay-behind”, доказват, че въздействие върху националните правителства може да се оказва и от външни за държавата структури. Т.е., въздействието на „дълбоката държава” може да има не само национални, но и международни измерения. Нормално е да се очаква и, че в центъра на инициативата за подобно външно влияние стои най-мощната във военно, политическо и финансово отношение световна сила – САЩ.
През последните десетилетия, когато се засяга темата за „дълбоката държава” обикновено се дават за пример Турция и САЩ. Първенството в популяризирането на термина принадлежи на именно Турция, като това става в края на миналия век, когато усилено се говори за «турско подземно правителство.» Слухове за съществуването на „дълбока държава” (на турски deren devlet), или «държава в държавата» започват да циркулират още през 70-те години, т.е. от началото на президентския мандат на Бюлент Еджевит.
Това става след разкриването на турския клон на операция «Гладио». Терминът обаче придобива по-голяма гласност след катастрофата през 1996, край турския град Шашарлък в която загиват заместник-началникът на полицейското управление в Истанбул и известният наркотрафикант и един от лидерите на ултранационалистическата групировка „Сивите вълци” Абдуллах Чатлъ.
Оказва се, че Чатлъ (както и „Сивите вълци”) е бил използван от турската полиция и външното разузнаване за реализацията на „специални мисии” в рамките на „Гладио”, включително покушения срещу лидери на Кюрдската работническа партия (PKK) и на т.нар.
Тайна армия за освобождение на Армения (ASALA). Твърди се, че е автор на една от най-важните тайни операции на турската „Гладио” в Гърция и е изиграл важна роля в кървавите събития през периода 1976-1980, прокарали пътя към военния преврат в Турция през септември 1980.
В своята история турската секция на „Гладио” е замесена в множество погроми в Истанбул, политически убийства, етническо прочистване в Кюрдистан, два военни преврата и редица други престъпления. В турския парламент многократно са поставяни въпроси, засягащи дейността на „Гладио”, но като част от армия на НАТО, организацията досега успява да избегне разследване.
По време на заседанията на комисията за катастрофата край Шашарлък излиза наяве, че освен Абдуллах Чатлъ, с турскат секция на „Гладио” са свързани също Орал Челик и Мехмед Али Агджа. По онова време и тримата вече официално работят за Националната разузнавателна организация (MIT) и участват в организацията на атентата срещу папата, който е най-сериозното активно мероприятие срещу България по време на студената война, организирано от американските специални служби.
Всички тези събития дават основание и днес на мнозина в Турция, включително и членове на правителството, да вярват, че „дълбоката държава” продължава да съществува и действа в страната. Когато се говори за естеството на дълбоката държава обаче, мненията се разминават.
Едни твърдят, че тя не е съюз, а съвкупност от няколко групи, които разнопосочно работят зад кулисите, като всяка се стреми да реализира набелязаната програма. Други я определят като механизъм за доминиране, свързан с високото ниво на военна автономия и позволяващ на апарата за сигурност да ерозира официалните демократични институции, използвайки неформални структури — автократични клики, организирана престъпност и корупция.
Трети пък я възприемат като група от влиятелни антидемократични коалиции в рамките на турската политическа система, включваща високопоставени служители на местни и чуждестранни разузнавателни служби, армията, сектора на сигурността, съдебната власт и мафията.
Според бившия президент Сюлейман Демирел, намеренията и поведението на (предимно военните) елити, съставляващи турската „дълбока държава”, се основават на твърдото убеждение, че след падането на Османската империя страната винаги е била «на ръба». За онези, които вярват в нейното съществуване, политическата програма на „дълбоката държава” включва вярност към национализма, корпоратокрацията, криптокрацията и мултинационалните интереси.
Независимо от колебанието, какво точно следва да се разбира под това понятие, тезата, че „дълбоката държава” действа зад кулисите на демократичните избори е неизменен елемент на политическата дискусия в Турция. През 2012 настоящият президент Ердоган заявява:
«Всяка страна има своя собствена дълбока държава; това е като вирус; тя се появява отново, когато условията са подходящи. Продължаваме да се борим с тези структури. Разбира се, не можем да твърдим, че сме ги елиминирали и унищожили напълно, защото като политик не вярвам, че която и да е държава по света удпяла да направи това”.
Когато днес използваме термина „дълбока държава”, обикновено го свързваме с представата за сенчест правителствен елит, манипулиращ събитията зад кулисите, както и с политическата действителност в САЩ, независимо, че там темата дълго време бива отхвърляна като част от теорията на конспирацията. Впрочем, заинтересованите кръгове обясняват (с голяма доза снизходителна насмешка) почти всяко възникнало съмнение за действия на управляващата класа извън рамките на законната власт с необосновани конспиративни теории.
Подобно поведение цели да прикрие истинската конспирация, която субектите на „дълбоката държава” в действителност реализират, заблуждавайки обществото в продължение на много години. Един от защитниците на тази теза е американският юрист и професор в Университета на Калифорния Джон Д. Майкълс.
Анализирайки във списание Foreign Affairs ситуацията след избирането на Доналд Тръмп, той твърди, че значението на концепцията за „дълбоката държава” е силно ограничено в Съединените щати и изследването на проблема има значение преди всичко в развиващите се страни като Египет, Пакистан или Турция. Трябва да отбележим, обаче, че Foreign Affairs се издава от Съвета за международни отношения на САЩ (Council on Foreign Relations, CFR) ползващ се с репутацията на неправителствена структура, която де факто определя американската външна политика.
Дали става въпрос за необосновани конспиративни твърдения, или „дълбоката държава” е реалност в американската военна, финансова, икономическа и медийна политика, проличава от думите на хората, управлявали страната в нейното по-далечно и близко минало.
Още първите президенти на САЩ са били убедени, че има тенденция, реалното управление на държавата да премине в ръцете на група хора, която не се влияе от избори, не се променя от популистки движения и е недосегаема от закона. Според 26-тия президента на САЩ Теодор Рузвелт (1901-1909):
«Зад привидното правителство седи невидимо правителство, невярно и непризнаващо никаква отговорност към хората. Да се унищожи това невидимо правителство, този мръсен и нечестив съюз между корумпирания бизнес и корумпираните политици е първата задача на държавническата мисия на деня «.
В свидетелско показание, дадено през 1986 пред Сенатската комисия във връзка с рзследването на аферата „Иран-Контра” сенатор Даниел Инойе заявява:
„Съществува правителство в сянка със свои ВВС, свои ВМС, свой механизъм за финансиране и възможност да преследва своето разбиране за национален интерес, освободено от всички сметки и баланси, както и от самия закон”.
Бившият член на Конгреса на САЩ Рон Пол твърди:
«Ако трябва да съм честен, има външен източник, който наричаме » дълбока държава «или «правителство в сянка». Тоест, има силно влияние, упражнявано от хора, които всъщност са по-силни от нашето правителство и нашия президент”.
Голям брой конгресмени и високопоставени политици многократно са предупреждавали обществото за наличието на „правителство в сянка”, което тайно управлява Съединените щати и има „невероятно зли намерения”. Няма значение кой кандидат ще спечели президентските избори, зад него винаги стои „дълбоката държава.
Професорът по политология от Университета но Маями Джоузеф Ушински обръща внимание, че «Концепцията винаги е била много популярна сред теоретиците на конспирацията, независимо дали те говорят за «дълбока държава” или използват някакъв друг термин «.
Идеята за съществуването на конспиративен елит в сърцето на американската държава продължава да печели популярност, особено в десния политически спектър. В течение на дълги години в множество уебсайтове, включително новинарският интернет портал Breitbart и или конспиративисткият сайт InfoWars (собственост на Free Speech Systems LLC, ръководен от Алекс Джоунс), се твърди, че конспирация, организирана от „дълбок държавен политически елит” е решена да лиши обикновените американци от гражданските им права.
Днес, против тезата за евентуално въздействие на „дълбоката държава” в политиката на САЩ обикновено се обявяват политици от Демократическата партия и най-вече тези от екипа на Хилъри Клинтън. Пригласят им журналисти и анализатори от водещи американски медии, които съвсем открито работеха за нейната победа на последните президентски избори.
ПРОФ. Д.Н. ЙОРДАН НАЧЕВ, Геополитика