Заради своите характеристики, „дълбоката държава” се намира в перманентно противоречие с обществените интереси на националната държава. Разрастването на нейните възможности неминуемо води до подчиняването на официално избраното правителство на правителството в сянка на „дълбоката държава”, което осъществява реалната изпълнителна власт. Целта е да се възпрепятстват онези политики и директиви на официалната власт, които не съответстват на нейните собствени интереси.
През последните десетилетия обаче, нещата се промениха. Системите на „дълбоката държава” в отделните страни по света стават все по-взаимнозависими и обвързани. Тази свързаност на добре скритата, неофициална и динамично развиваща се мрежа от сенчести политици, разполагащи с големи възможности да влияят ефективно върху действията на националните правителства, постепенно започна да придобива наднационален характер.
Както вече отбелязах, днешните измерения на стратегията Stay-behind включват престъпни действия, диверсии, терористични актове и дори убийства, извършвани по правило извън собствената територия. В книгата си „Държавата, дълбоката държава и глобалният Уолстриит”Питър Дейл Скот посочва, че в началото на ХХI век международната интеграция позволява на „дълбоките държави” да се освободят напълно от и без това силно ограничения контрол на националните правителства. Тоест, на практика, започва да формира „дълбока държава” с наднационални измерения.
Чрез своите специфични методи, наднационалната „дълбока държава” успешно преодолява съпротивата на отделните национални правителства. Тя се развива като мрежа от тайни общества, създадени да упражняват контрол над националните държави. Тази мрежа включва също вътрешни малцинства (етнически, религиозни, сексуални и т.н.) и наднационални глобалистични организации. Всички те координирано се опитват да манипулират политиката на отделните национални държави, като крайната им цел е създаване на контролирано от тях световно правителство, т.е. окончателното завладяване на света.
Властовите отношения между „дълбоките” политици са изключително гъвкави, така че „дълбоките държави” не следва да се разглеждат като алтернативни структури на официалните държавни иституции, които формално доминират в политическия живот. За разлика от публично излъчваните политически намерения, дълбоките политически мотиви понякога са далеч по-елементарни. Шарлът Денет например, обяснява действията на „дълбоките политици” по време на последните две световни войни като стремеж за контрол върху енергийните ресурси в Близкия Изток.
Както споменах по-горе, всички структури на „дълбоките държави” имат общ интерес да предотвратят осветляването на реалните си действия, умело прикривайки ги зад фасадата на официалната демократична система. Това често кара дори идеологически противоположни формации да си сътрудничат, при това не само в рамките на конкретната държава, но и в транснационален план. Целта е да се прикрият истинската природа на решенията на „дълбоката държава”, които те на практика прокарват и чиито последици започват да придобиват и наднационален характер.
Анализирайки споменатата началото афера „Шашарлък” в Турция, Питър Дейл Скот обръща внимание на три характеристики на турската „дълбока държава”, които имат и наднационални измерения:
- Международно участие. Абдуллах Чатлъ е част от терористичен отряд за „мръсни поръчки”, чието попълване е задача най-вече на турския Специален военен отдел (Ozel Harp Dairesi — OHD). Поделението за сигурност на OHD първоначално е създадено с американска подкрепа като турски филиал на операция «Гладио» на НАТО, която пък е част от Stay-behind — стратегията за противодействие на евентуална инвазия от страна на Варшавския пакт. По-късно тези сили са преименувани на «антипартизански» и пренасочени да действат срещу кюрдското съпротивително движение. Участниците в тях обаче продължават да се обучават в САЩ, по американските наръчници за борба с бунтовниците.
- Международна организация. Действията на паравоенната група на Чатлъ се финансират с пари, получени най-вече от контрабанда на наркотици. Впрочем, към тази практика се ориентира и ЦРУ, осъществявайки „контролиран наркотрафик” за да финансира тайните си операции в Бирма, Тайланд, Лаос и Афганистан. Чатлъ е част от тази международна мрежа на „Гладио”. С протекцията на ЦРУ, през 1982 той посещава Маями, където се среща със Стефано Делле Кияе, известен италиански неонацист и агент на „Гладио”.
- Делле Кияе има връзки със спонсорираните от италианската „дълбока държава” терористични действия в страната, със Световната антикомунистическа лига (WACL), както и с участници в операция „Кондор”, организирана от десните и военни режими в Латинска Америка през 70-те и 80-те години на миналия век с цел да бъдат елиминирани ключови фигури на марксистката съпротива в региона. ЦРУ поддържа тесни връзки и с трите споменати организации, както и с мрежата „Гладио”.
- Характеристики на «структурно дълбоко събитие». Аферата „Шашарлък” може да се причисли към такива събития, като убийствата на Джон Ф. Кенеди, Мартин Лутър Кинг, Алдо Моро и др. Последиците от тях винаги имат международни измерения, а истинските организатори и целите им остават до голяма степен тайна за обществото.
- Почти всички западни анализи на автомобилната катастрофа в Турция край Шашарлък, упорито игнорират хипотезата, че може би става дума за планирано убийство. Впрочем, в по-ново време турската „дълбока държава” беше нарочена, че е създала тайната организация „Ергенекон”, в която са участвали редица високопоставени военни и служители на службите за сигурност и която е внедрявала свои хора във всички сфери на турското общество, опитвайки да ръководи армията, средствата за масова информация, политическите партии и академичните кръгове.
- Същите обвинения чухме и след неуспешния опит за военен преврат от юли 2016. Твърди се, че и в двата случая личат следите на създателя на „Ергенекон” – турската (а вероятно и американската) „дълбока държава”. И двата случая имат характеристиките на „дълбоки събития”.
Според Скот, крайъгълен камък в развитието на наднационалната „дълбока държава” е резултатът от дейността на създдената през 1976 Комисия по убийствата на Камарата на представителите на САЩ (HCSA). Независимо от нейните пораждащи доста съмнения заключения, проверката на HCSA по убийствата на Джон Кенеди, Роберт Кенеди, Марти Лутър Кинг и Малкълм Екс се оказва достатъчно ефективна, за да доведе до забрана на ЦРУ да извършва убийства на неудобни чужди и местни политици. В отговор, Управлението трансформира своите „мокри операции” в „офшорни”, т.е. поръчките започват да се възлагат на чужди разузнавателни агенции или на специално сформирани за целта групи.
Мотивите за създаването на последните се посочват от бившия началник на саудитското разузнаване принц Турки бин Файсал, който обяснява пред възпитаниците на Университета Джорджтаун през 2002, че след аферата Уотъргейт Конгресът буквално е вързал ръцете на разузнавателна общност на САЩ и тя не е можела да функционира пълноценно, включително, била е лишена от възможността да изпраща разузнавачи и агенти, на които да плаща.
За да компенсират тези ограничения, разузнавателните служби на група държави се обединяват в името на борбата с проникването на комунизма в Африка, създавайки т.нар. «Сафари клуб», който включва представители на разузнаванията на Франция, Египет, Саудитска Арабия, Мароко и Иран (режимът на шаха) и поддържа тесни неформални връзки със САЩ.
Освен „Сафари клуб”, други подобни формирования са създадената от пакистанския бизнесмен Ага Хасан Абеди Международна банка за кредити и търговия (BCCI) както и редица проекти на саудитския милиардер Аднан Хашоги.
Всички те действат на нивото на „дълбоката държава” и са създадени за да се преодолеят ограниченията, установени от политическите решения на официален Вашингтон. Активността им може да се определи като формиране на наднационална „дълбока държава”, а тесните им връзки с ЦРУ допринасят за нейното консолидиране. Очевидно, решенията взети на това ниво от „Сафари клуб” и BCCI, по никакъв начин не се съобразяват или зависят от политическите решения на американското правителство. По-долу ще се спра по-подробно на генезиса и развитието на въпросните групи.
През 1966 агентът на ЦРУ Майлс Копланд, легализиран по онова време като сътрудник на американската консултантска фирма за управление и информационни технологии Booz Allen, установява близък контакт с младия саудитски бизнесмен Аднан Кашоги, към който Управлението проявава интерес и иска да вербува. Кашоги вече е натрупал доста средства от комисиони, получени от Локхийд и други военни компании, продаващи оръжие на Саудитска Арабия.
По късно Копланд и Хашоги си извикани в централата на ЦРУ в Лангли, за да представят идеите си относно надигащата се криза в Близкия Изток и да предложат мерки за предотвратяването и. Непосредствено след срещата Копланд отива в Кайро, където прави всичко възможно да не допусне избухването на Шестдневната египетско-израелска война през 1967. Според самия него, макар и неуспешна, мисията е дала «огромен тласък» на кариерата му.
Това се потвърждава и от друг сътрудник на Управлението – Лари Колб, който известно време работи съвместно с Копланд. Според Колб, през 80-те години на миналия век Копланд и Хашоги са предлагали САЩ и арабските петролни държави, да реализират своеобрзен „план Маршал» за всички нуждаещи се страни от Близкия Изток, включително Израел. След консултация с администрацията на Рейгън, планът е трябвало да бъде подкрепен от специално създаден за целта Фонд за мир в Близкия Изток (MPF), в който самият Хашоги обещава да инвестира сто милиона английски лири, собствени средства. Планът не се реализира поради съпротивата на редица държави от региона, както и поради факта, че по онова време самият Кашоги вече не разполага с толкова голямо влияние и средства.
След приемането през 1977 на Закона за чуждестранните корупционни практики, ролята на Кашоги като агент на влияние в Близкия Изток рязко намалява. Законът забранява преките плащания от американските корпорации на чуждестранни лица. Това става причина финансирането и предлагането на сексуални услуги на клиенти политици да премине от Кашоги към друга структура на „дълбоката държава”, свързана с ЦРУ – банката BCCI. На практика, ВССІ се контролира от шефа на саудитското разузнаванеКамал Адхам, с когото ЦРУ работи и с когото Кашоги е приятел и бизнес партньор.Впрочем, Адхам също е член на „Сафари клуб”.
Кашоги и BCCI представляват интерес за Вашингтон поради възможността чрез тях да се водят преговори както с Израел, така и с арабските страни, а едно „частно ЦРУ» да провежда операции, официално забранени на Управлението. Идеята за тази частна суперагенция е на шефа на френското разузнаване (SDECE), граф Александър дьо Маранш, а целта – да се противодейства на съветското и кубинското влияние в Африка и да се компенсират ограничените възможности на ЦРУ след аферата Уотъргейт.
Писателят и журналист Джоузеф Тренто посочва, че «Клубът Сафари се нуждае от мрежа от банки, за да финансира разузнавателните си операции … С официалното благословение на Джордж Буш, като ръководител на ЦРУ, Камал Адхам превърна. банката BCCI в глобална машина за пране на пари «.
Тренто твърди също, че по онова време „Сафари клуб” е работел с някои служители на ЦРУ, които след това, при управлението на Стансфийлд Търнър, са принудени да напуснат Управлението. Смята се, че това става с активното участие на Теодор Шекли, който е участвал в много съмнителни операции на ЦРУ в периода 1960-1970, като целта е ускоряване на „приватизацията” на разузнавателните операции, като се създаде мощна и изцяло частна разузнавателна мрежа, ползваща обаче активите на ЦРУ.
Самият Шакли има амбицията да „управлява” ЦРУ, разчитайки на многобройните си връзки и източници, както и на висши служители в Управлението, като Едуин Уилсън и Ричард Хелмс и, разбира се, на „Сафари клуб”. По онова време Хелмс отговаря за резидентурата в Техеран. Уилсън пък работи във военноморското разузнаване, а впоследствие заема ръководна длъжност в ЦРУ. През 1983 той е разследван за нелегална продажба на оръжие за Либия, прикривана от Департамента по правосъдието и ЦРУ.
През 70-те години на миналия век тогавашният стратег на Републиканската партия Кевин Филипс предлага на директора на ЦРУ Джордж Буш да подаде оставка и да започне да работи с BCCI, която е най-близка до операциите на „Сафари клуб”.
След като напуска ЦРУ през януари 1977, Буш оглавява изпълнителния комитет на First International Bancshares Inc. и британското и дъщерно дружество. Според журналистите Питър Труел и Лари Гъруин, по онова време той «пътува от името на банката и понякога работи с международни банки в Лондон, включително с няколко близкоизточни институции«.
На свой ред, Джоузеф Тренто посочва, че именно чрез ръководения от Буш банков клон на First International Bancshares Inc.в Лондон, «петродоларите на Адхам и парите на BCCI са се инвестирали в различни разузнавателни операции«.
По-късно, заместник директорът на ЦРУ Ричард Кер (1991-1992) признава пред сенатската комисия, че «ЦРУ също е използвала BCCI за някои разузнавателни операции«.
Това показва, че до срива на банката през 1991 американската „дълбока държава” във Вашингтон е била подпомагана от BCCI.
Активността, на съответното ниво, на Кашоги, BCCI и „Сафари клуб” не се съобразява с политическите решения на официалната вашингтонска администрация. Те действат като представители на наднационалната „дълбока държава”, в тясно взаимодействие с ЦРУ и с прякото участие на негови висши служители, между които и директорите на Управлението Джордж Буш и Ричард Хелмс.
ПРОФ. Д.Н. ЙОРДАН НАЧЕВ, Геополитика