Американският триумфализъм
Американският триумфализъмТриумфализмът на Америка след края на студената война се проявяваше в два основни варианта. Първият е олицетворяван от Клинтън, който прокарваше идеята за просперитета и пазарните ценности в глобален мащаб. Недостатъците му в рамките на системата на международните отношения бяха поразителни, но вътрешнополитическите инстинкти на привържениците му бяха по-скоро правилни — американците просто бяха уморени от авантюрите в чужбина и искаха да се наслаждават на «дивидентите на мира».
В резултат от това обаче, 90-те години на миналия век се оказаха период на пропуснатите възможности, особено по такива ключови направления като борбата с болестите и епидемиите, преодоляването на бедността и ликвидирането на неравенството. Най-вопиющите примери за тези пропуснати възможности бяха бившите бойни полета от времето на студената война, като Афганистан, Конго и Никарагуа. С края на студената война за САЩ стана напълно безразлично, какво се случва в тези страни.
Другият вариант пък бе триумфализмът, демонстриран от Буш-младши. Ако Бил Клинтън подчертаваше значението на просперитета, президентът Джордж Буш акцентираше върху важността на господството. Разбира се, между двамата стоеше 11 септември. Напълно е възможно, че вариантът на Буш въобще нямаше да се появи на бял свят, ако не бяха терористичните нападения в Ню Йорк и Вашингтон, осъществени от фанатици-ислямисти (както е известно, техни организатори бяха фракция ренегати – бивши участници в американския алианс от ерата на «борбата със съветската заплаха»).
Несъмнено, опитът от студената война задължаваше Съединените щати да реагират и да дадат достоен отговор на тези варварски атаки. Вместо обаче, да бъдат нанесени точкови и целенасочени военни удари, както и да се заложи на международното сътрудничество между военните и силите на полицията, което би било най-разумната и адекватна реакция, администрацията на Буш реши в онзи момент на неоспорима глобална хегемония на САЩ да излее гнева си, окупирайки Афганистан, а по-късно и Ирак. В стратегически план, тези действия нямаха никакъв смисъл и доведоха до възникването на своеобразни колонии в началото на ХХІ век, управлявани от една велика държава, която всъщност не изпитва никакъв вътрешен стремеж към колониално господство (или поне декларира това).
Истината е, че Съединените щати не се ръководеха от стратегически съображения. Те предприеха тези стъпки, защото американската нация, по съвсем обясними причини, беше едновременно и разгневена и уплашена. Освен това Америка реши да действа по този начин, просто защото можеше да си позволи да го направи.
Триумфалистката версия на Буш-младши се направляваше от неговите външнополитически съветници, които разглеждаха случващото се в света предимно през призмата на студената война и подчертаваха, колко е важно да демонстрираш сила, да контролираш противниковата територия и да можеш да сменяш неугодните ти режими.
Тоест, периодът след студената война не беше аномалия, а връзка между две епохи и потвърждение на висшата историческа мисия на САЩ. С течение на времето обаче, глобалното господство започна да струва все по-скъпо на Америка.
Когато Съединените щати влязоха в новия век, тяхна основна цел трябваше да бъде да убедят другите държави да следват стриктно руслото на международните норми и върховенството на закона, особено предвид постепенното отслабване на американската мощ.
Вместо това обаче, САЩ направиха точно онова, което често правят залязващите свръхдържави – забъркаха се в безплодни и ненужни войни далеч от своите собствени граници.
В хода на тези войни преходните интереси на сигурността погрешно биваха интерпретирани като дългосрочни стратегически цели.
В резултат от това, днес Америка е по-зле подготвена за преодоляването на сериозни бъдещи предизвикателства, отколкото би трябвало. А тези предизвикателства действително са много сериозни: сред тях са възходът на Китай и Индия, изместването на икономическата власт и мощ от Запада към Изтока, както и такива системни проблеми като климатичните промени или пандемиите.
Докато САЩ победиха в студената война, но не съумяха да се възползват от плодовете на тази победа, Съветският съюз, и по-точно Русия, загуби тази война, при това поражението бе изключително тежко.
В резултат от краха на СССР руснаците се почувстваха като лишени от каквито и да било права парии.
Някога те бяха елитна нация в една свръхдържава, структурирана като съюз от републики. И ето че изведнъж бяха лишени от своите глобални цели и статус.
В чисто материален план, ситуацията също беше много тежка.
Възрастните хора не получаваха пенсиите си, някои гладуваха и дори умираха от глад. Недояждането и алкохолизмът съкратиха средната продължителност на живота на руските мъже от 65 години, през 1987, до 58, през 1994.
Тоест, руснаците бяха съвсем прави, смятайки, че са били лишени от бъдеще.
Бъдещето на Русия действително беше откраднато в резултат от приватизацията на националната индустрия и нейните природни ресурси.
Когато рухна социалистическата държава с нейната умираща икономика, на нейно място се появи нова олигархия, дошла от редовете на партийните и планиращите органи, както и от научните и технологични центрове.
Именно тя «експроприира» богатствата на Русия.
Нерядко новите собственици напълно ограбваха присвоените от тях предприятия, след което просто ги закриваха.
Ако в някогашния СССР, поне официално, не съществуваше безработица, през 90-те години на миналия век тя достигна 13%.
А през цялото това време Западът възторжено аплодираше икономическите реформи на Борис Елцин.
Ако погледнем назад, ще разберем, че за мнозинството руснаци икономическият преход към капитализма се оказа катастрофа.
Пределно ясно е също, че след края на студената война Западът трябваше да се отнесе по-внимателно с Русия. Днес и Западът, и Русия щяха да са много по-сигурни и стабилни, ако през 90-те години Москва бе получила поне някакъв шанс да стане член на Европейския съюз, а дори и на НАТО.
Никой обаче не пожела да даде такъв шанс на Русия, затова у руснаците закономерно се породи усещането, че са парии и жертви.
Това пък обяснява нарастващото доверие към такива откровени националисти като президента Владимир Путин, който разглежда всички беди и нещастия, стоварили се върху страната му през последните десетилетия, като американски заговор, целящ отслабването и изолацията на Русия.
Авторитаризмът и твърдият курс на Путин се ползват с огромна и искрена народна подкрепа. Сътресенията през 90-те години породиха неприкрит цинизъм у немалко руснаци, които са склонни навсякъде да виждат заговори срещу страната си и са убедени, че Сталин например, е бил далеч по-добър съветски лидер, отколкото Горбачов.
За повечето от останалите държави в света обаче, краят на студената война, несъмнено донесе определено облекчение.
Често се твърди, че най-големият печеливш от студената война е бил Китай. Разбира се, това не е съвсем така.
В течение на десетилетия в тази страна управляваше марксистко-ленинска диктатура, която не беше наясно, кои са истинските потребности на Китай.
В резултат от това, по времето на маоизма, там бяха извършени най-ужасните престъпления през епохата на студената война, чиито жертви станаха милиони хора. През 70-те и 80-те години на ХХ век обаче, под ръководството на Дън Сяопин, Китай действително получи огромна полза от фактическия си съюз със САЩ, както по отношение на сигурността, така и на своето развитие.
В многополюсния свят, който се формира в момента, именно САЩ и Китай са най-силните държави. Съперничеството между тях за влияние в Азия ще определя перспективите на глобалното развитие. Китай, също както и Русия, се интегрира добре в световната капиталистическа система и значителна част от интересите на лидерите на тези две държави са тясно свързани с тяхната по-нататъшна интеграция в нея.
За разлика от Съветския съюз, Русия и Китай очевидно не се стремят към изолация или глобална конфронтация. Те ще се опитат да ерозират американските интереси и да доминират в своите региони.
Днес обаче, нито Китай, нито Русия искат или могат да предприемат глобално идеологическо настъпление, опирайки се на своята военна мощ.
Тоест, сегашното съперничество може да доведе до конфликти и дори до локални войни, но не и до едно толкова мащабно противопоставяне между различни системи, каквото беше студената война.
Можеше ли да бъде избегната студената война
Лекотата, с която мнозина бивши марксисти се приспособиха към пазарната икономика след края на студената война, поражда закономерния въпрос, а дали пък не можехме да избегнем този конфликт? Погледнато в ретроспектива, резултатите от студената война не си струваха причинените от нея жертви – нито в Ангола, нито във Виетнам, нито в Афганистан или Никарагуа, нито дори в самата Русия. Всъщност, беше ли неизбежна студената война през 40-те години на ХХ век, когато тя прерасна от идеологически конфликт в перманентно военно противопоставяне?
Стълкновенията и съперничествата, с които беше белязана епохата след края на Втората световна война със сигурност нямаше как да бъдат избегнати, защото дори и само политиката на Сталин и Труман беше достатъчна за разпалването им.
Едва ли обаче можем да приемем за неизбежна глобалната студена война, проточила се почти половин век и породила заплаха за унищожаването на цялото човечество. В историята на онази епоха имаше моменти, когато лидерите на противостоящите си сили можеха да успокоят напрежението, особено по въпросите, касаещи военното противопоставяне и надпреварата във въоръжаването. Заради идеологическия конфликт, заложен в основата на това напрежение обаче, беше много трудно да се наложи такова прагматично и рационално мислене.
Хората с добра воля от двете страни на разлома смятаха, че изповядват идея, самото съществуване на която е застрашено. И тъкмо поради това те бяха склонни да поемат риска, който иначе можеше да бъде избегнат, подлагайки на опасност както собствения си живот, така и живота на много други хора.
Студената война оказваше влияние върху всички жители на планетата заради заплахата от ядрено нападение, с която бе свързана. И в този смисъл, никой не беше защитен от студената война.
Най-голямото постижение на поколението на Горбачов беше, че съумя да предотврати глобалната ядрена война.
Историята показва, че съперничеството между великите държави в повечето случаи приключва с катаклизми. Студената война не стигна дотам, макар че на няколко пъти светът беше много по-близо до ръба на ядрената пропаст, отколкото можем да си представим.
Защо лидерите на съперничещите си сили демонстрират подобна готовност да подложат на такъв невероятен риск съдбата на човечеството и на планетата? Защо толкова много хора се оказват в плен на идеологията, макар че при други обстоятелства вероятно щеше да им съвършено ясно, че тя не може да реши всички проблеми, пред които са изправени?
Аз самият смятам, че в епохата на студената война, също както и в сегашната епоха, са налице множество очевидни пороци. Благодарение на масовите комуникации, през ХХ век несправедливостта и потисничеството стават много по-очевидни и хората – особено младите – усещат остра необходимост да се избавят от тези пороци. А идеологията на студената война предлага бързо решение на сложните проблеми.
Това, което не се промени след края на студената война, са конфликтите между богатите и лишените в международните отношения.
В някои части на съвременния свят подобни конфликти стават изключително интензивни заради рязкото усилване на религиозните и национални движения, заплашващи с разрушаване цели общества. След като вече не се „сдържат” от обещанията от ерата на студената война, които поне създаваха илюзията, че всички хора могат някой ден да се окажат в обетования „рай на Земята”, тези движения са откровено изолационистки или расистки, а техните привърженици са убедени, че в миналото са били подложени на невероятни несправедливости и това, по някакъв начин, оправдава сегашните им злодеяния.
Нерядко хората и особено младежите усещат необходимост да бъдат съставна част от нещо по-мащабно и значимо, отколкото са те самите или дори техните семейства. Тоест, нуждаят се от някаква велика идея, на която да посветят живота си.
Студената война показва, какво може да се случи, когато подобни представи и идеи биват извратени в името на властта, влиянието и контрола.
Разбира се, това не означава, че подобни човешки стремежи са безсмислени, сами по себе си. То обаче ни позволява да разберем, че следва внимателно да преценяваме онези рискове, които сме склонни да поемем в името на своите идеали, така че – търсейки съвършенството – да не повторим ужасната история на ХХ век с нейните безбройни жертви и огромни материални загуби.
Автор: Од Арне Вестад
* Авторът е известен норвежки историк, професор в Харвардския университет, статията се базира на последната му книга The Cold War: A World History
Геополитика