САЩ се опитват да «дисциплинират» Турция и Румъния, коя е следващата мишена?

Така, сред задкулисните инициатори на антиправителствените протести в Букурещ бе румънският президент Клаус Йоханис, който действаше по същата схема, по която и словашкият му колега Андрей Киска срещу премиера Фицо, а именно, че държавният глава подкрепя не „корумпираните правителствени чиновници”, а бунтуващия се срещу тях народ. Тук е мястото да напомня, че самият Роберт Фицо обвини президента Киска, че действа в тясно сътрудничество с Джордж Сорос, а днес същите обвинения могат да се чуят и във връзка с протестите в Румъния.

Така, на провелия се на 15 август 2018 голям проправителствен митинг, редица оратори обвиниха местните „соросоиди”, че се опитват да създадат „паралелна държава” в Румъния, както и, че Националната дирекция за борба с корупцията (DNA), която на практика се контролира от Брюксел, се използва за борба с неудобните на „паралелната държава” фигури в официалния държавен апарат.

В тази връзка си струва да отбележа почти пълно съвпадение между ролята, която играят наложените от ЕС „национални антикорупкционни органи” в Румъния и в Украйна – така, Националното антикорупционно бюро на Украйна (НАБУ) напоследък също е обект на множество критики, че на практика се опитва да подмени Прокуратурата, директно изпълнявайки указанията на западните си покровители.

Впрочем, паралелите не свършват дотук, тъй като големите западни медии игнорират митингите на лоялните на социалдемократическото правителство румънци по същия начин, по който навремето игнорираха и тези на привържениите на украинския президент Янукович през 2013-2014.

На свой ред, след като изрази съжалението си във връзка с проявите на насилие по време на опозиционния митинг от 10 август 2018 в Букурещ, Европейската комисия на практика подкрепи демонстрантите, очевидно следвайки същата логика, както и по време на трагичните събития в Киев в края на 2013 и началото на 2014, а също и по време на антиправителствените протести в Словакия през пролетта на 2018. Както заяви говорителят на ЕК Кристиян Шпар:

„Европейската комисия следи със загриженост развитието на ситуацията в Румъния. Участниците в протестите се обявиха против забавянето на съдебната реформа и борбата с корупцията, а ЕК придава голямо значение на прогреса на съдебната реформа и мерките срещу корупцията.

Освен това, мирните протести в Румъния се сблъскаха с прояви на насилие, а както знаете в политиката насилието не може да бъде решение”.

Изглежда обаче, особено ако се съди по опита на Украйна и Словакия, че в ЕС смятат за напълно приемливо решение насилствената смяна на законно избраните власти и отстраняването на неудобните за Брюксел политици.

Тоест, налице са достатъчно белези, че „демонстрациите на диспората” в Букурещ, на практика, биват използвана като инструмент за смяната на „корумпирания румънски режим”, чиято основна вина пред ЕС и САЩ обаче не е неговата „корумпираност” (тъй като дори според рейтингите на Съюза Румъния далеч не е най-корумпираната страна членка), а недостатъчната му активност в прокарването на политиката на ЕС и НАТО (т.е. САЩ), особено по отношение на Русия.

В тази връзка ще цитирам статията на американския анализатор Том Роган, известен като яростен противник на руското влияние в Източна Европа, във Washington Examiner:

„САЩ следва да подкрепят натиска на ЕС върху румънското правителство и да застанат на страната на румънците. Тук не става дума само за морал. Геостратегическото положение на Румъния, която граничи с Украйна и Молдова и разполага с излаз на Черно море, я прави изключително важен съюзник на НАТО” (1).

Много показателно в това отношение е самото заглавие на статията на Роган, което не оставя никакви съмнения относно реалните опасения на Вашингтон и Брюксел във връзка с Румъния:

„Дойде време да изчистим Румъния с помощта на санкции и по този начин да нанесем удар и по влиянието на Путин” (“Time to clean up Romania with sanctions (and hurt Putin’s influence, too)”). Тоест, Роган предлага „прочистването” на румънското правителство да се осъществи по вече използвания в Украйна модел – чрез налагане на персонални санкции срещу отделни неудобни представители на румънската власт.

Впрочем, крайно некоректни от правна гледна точка изглеждат и лансираните в последно време предложения на различни „фактори” от ЕС за разрешаване на „румънската криза”, включително за налагане на персонални санкции срещу държавни служители от една страна членка на Съюза, или създаване на наднационални „антикорупционни органи, които очевидно са в разрез с международното право, недопускащо намеса във вътрешните работи на която и са било суверенна държава.

Тоест, на практика, т.нар. „еврократи” се опитват да съдействат за отстраняването от власт на законно избраната управляваща коалиция в Румъния, в която влизат Социалдемократическата партия и Алиансът на либералите и демократите.

Ако обаче приемем, че тези две партии, които очевидно не са екстремистки, са неприемливи за Брюксел, остава да предположим, че ЕС съзнателно работи за идването на власт в страните членки на партии, които може и да не са кой знае колко демократични, но пък отговарят на „основното изискване” на еврократите, а именно да са враждебно настроени към Русия и абсолютно лоялни към ЕС и САЩ.

Тук е мястото да напомня, че натискът на свързаните с Брюксел структури върху румънското правителство далеч не е единствения подобен случай в постсоциалистическа Европа. Така, освен традиционната мишена на „еврократите” – унгарският премиер Виктор Орбан, напоследък на все по-остра критика бива подлаган и българският му колега Бойко Борисов, който съвсем доскоро се смяташе за „абсолютно лоялен” към ЕС. Тя, в частност, е свързана с опитите му да възроди енергийното сътрудничество с Русия. Така, в  статията си в ЕU-Observer „Докога България ще продължава да гледа едновременно и на Изток, и на Запад” (How long can Bulgaria keep facing both East and West?) Николас Тензер, който е председател на Центъра за изследване на политическите решения в Париж (Cerap),посочва: „София може да постави под въпрос доброто отношение на западните демокрации към нея, ако продължи едновременно да се стреми към интеграция с Европа, и да демонстрира доброжелателно отношение към Москва и Пекин…

Премиерът Борисов лично се извини на Путин и пое отговорността за провала на проекта „Южен поток“ и помага на Москва да планира алтернативи, освен това опитва да се откъсне от европейските съюзници, отказвайки да изгони дипломати на Москва след отравянето на бившия шпионин Сергей Скрипал” (2).

За съжаление, подобни „медийни доноси” напоследък все по-често се използват от Брюксел и Вашингтон за целите на тяхната стратегия „за борба с руското влияние”. При това, те все по-често си позволяват да прибягват и до заплахи – например със санкции от страна на ЕС, или пък с внезапна масова експлозия на „народното недоволство”, на каквато сме свидетели днес в Румъния.

Редица анализатори, включително и румънски, отбелязват, че на пръв поглед масовите протести в Румъния са безполезни, тъй като един протест без програма, без искания за преговори с властите и без лидер, чиито участници настояват единствено за оставката на правителството, макар че то може почти веднага да бъде възстановено под друга форма в парламента (където социалдемократите най-много депутати), или пък това да стане чрез извънредни избори, които най-вероятно ще бъдат спечелени пак от сегашните управляващи, действително изглежда абсурдно.

Според бившия външен министър на Румъния (1996-1997) Адриан Северин обаче, проблемът има не тактически, а стратегически характер. Тоест, не става дума за евентуалното сваляне на сегашното правителство на социалдемократите и замяната му с кабинет на опозицията, а залогът е способността на румънците сами да управляват страната си.

В статията си в Romania Libera от 12 август 2018, Северин твърди, че „в крайна сметка става дума за унищожаването на Румъния. И не само. Румъния е само един случай, а т.нар. „митинг на диаспората” е просто спирка по този път.

Според него, целта е „създаването на гъвкава, нелигитимирана от избори и неограничена от закона система на управление, която може да се ръководи отвън с подкрепата на наднационални фактори и с помощта на различни малцинства с променива геометрия и идентичност, които не са свързани с някакъв общонационален дневен ред. На 10 август 2018 Румъния беше разтърсена от мощни демонстрации. Като целта им беше да се провери, как ще реагира държавата, и да бъдат провокирани силите на реда, включително използвайки върховния главнокомандващ (т.е. президентът Клаус Йоханис – б.а.), който демонстративно отказа да ги подкрепи.

Навремето този механизъм беше успешно използван в Италия за свалянето на премиера Берлускони. В момента той с пълна сила се използва и във Великобритания за да бъде отменен т.нар. Brexit.

С много по-голям размах е свързано използването на този механизъм в САЩ против президента Доналд Тръмп. Силите, които стоят за това, подкрепят замяната на представителната деокрация, основаваща се на свободните избори и легитимния монопол на държавата върху използването на сила, с „демокрация на участието”, активността на чиито представители не може да бъде политически санкционирана, тъй като те не се избират. Освен това, те не могат да бъдат и правно санкционирани, защото не управляват чрез закона, а посредством „шокови действия”. По този начин, малцинствата, които не са получили това право чрез някакви демократични и конституционни механизми, натрапват една неконституционна политика на конституционната власт.

Тези процеси вече доказаха ефекта си в Украйна и Молдова. Те бяха широко използвани и изпробвани и в Унгария, Полша и Турция. В последните две държави само твърдата съпротива на съответните нации отсрочи неблагоприятния изход. В този смисъл, падането на Румъния е от изключително важно значение, защото ще предшества и техния крах.

В момента унищожаването на Румъния върви с пълен ход. Конфликтът, който се разгръща пред очите ни, не е между „диаспората” и правителството, или между социалдемократите и другите партии. Всъщност, това дори не е конфликт между силите на реда и анархистките групировки. Това е сблъсък между румънската национална идентичност, изразявана и защитавана от държавните институции, и глобалната не-идентичност, между държавата и антидържавата, между националната демокрация и глобалистката плутокрация. Тоест, въобще не става дума за борба с корупцията, а за опит за овладяване на националните ресурси” (3).

Очевидно Румъния се очертава като поредната „слаба точка” в проекта за изграждането на балтийско-черноморска дъга, добил популярност като Инициатива „Трите морета”. Според мнозина анализатори, той е насочен едновременно против „старите членки” на ЕС (и най-вече Германия) и против Руската Федерация. Както е известно, Румъния е една от трите държави участници в Инициативата  (наред с Полша и Унгария), притежаващи сравнително голям демографски и икономически потенциал и тъкмо затова днес се е превърнала в поредния обект на „геополитическата профилактика” на САЩ, сред доказателствата за което е и участието на американски дипломати в антиправителствените протести в северната ни съседка.

Тъй като в момента именно Румъния представлява основната врата към Черно море на САЩ и НАТО — след като преди време България „торпилира” американската идея за създаване на „Черноморска флотилия” на пакта, а и в момента Вашингтон изпитва силни подозрения относно „прикритата проруска ориентация” на София, и на фона на постоянното отдалечаване на Турция от НАТО и САЩ — според американските стратези е изключително важно тази държава да е „на 100% под контрола на Вашингтон”, включително и защото третата поредна среща на върха на Инициативата „Трите морета” е планирана за 17-18 септември 2018 именно в Букурещ.

В тази връзка следва да се запитаме, дали след като „дисциплинира” Румъния, стимулирайки протестите в страната, и се опитва да „дисциплинира” Турция, налагайки и санкции, които поставят под въпрос стабилността на нейната финансова система, Вашингтон и съюзниците му в Брюксел няма да решат да се заемат и с „дисциплинирането” на България?

Стефан Маринов, Геополитика