В последните месеци ръководството на САЩ започна агресивна икономическа политика и срещу своите съюзници.
Повишаването на митата за алуминия и стоманата удари Канада, във връзка с което през юни тази година между държавните глави се проведоха преговори.
Апотеоз на «деловия диалог» стана изявлението на Доналд Тръмп, който припомни на канадския премиер Трюдо най-унизителното поражение на САЩ в историята.
На 24 август в Парламента на Бурмудските острови се проведоха традиционните тържествени мероприятия в чест на това знаменито събитие.
Да видим що за събитие е то.
През 1799 година във Франция дошъл на власт Наполеон Бонапарт. В европейската история започнала епохата на Наполеоновите войни. САЩ предпочели да заемат неутрална позиция, което били фиксирано на законодателно ниво.
Но неутралитетът се оказал доста своеобразен.
Независимо от обявената от британския флот пълна блокада на френското крайбрежие, която трябвало да засегне икономиката на противника, американците предпочитали да продължат търговията си с Бонапарт.
За да спрат доставката на военни стоки, британците започнали да извършват насилствено претърсване на американските кораби.
По време на едно подобно претърсване на американския кораб «Чесапик» били открити четирима британски моряци-дезертьори.
Арестували ги, а единият дори го обесили.
Този натиск на Лондон извънредно силно възбудил американските конгресмени и те започнали да настояват да се обяви война.
Постигнали своето през 1812 година, когато на власт дошъл Джеймс Медисън — започнала англо-американската война.
Самият Джеймс Медисън бил против войната, още повече при подобен незначителен повод, но «партията на ястребите» била непоколебима.
Ето и цитати от онова време:
«Ако тиранията когато и да е дойде в тази страна (САЩ), то тя ще дойде под предлог борба с външния враг».
«От всички врагове на обществената свобода най-много трябва да се страхуваме от войната, защото в нея се съдържа и разцъфтява зародишът на всички останали».
Мдаа, така говорили политиците. Но военните не мислели така.
По документи сухопътната армия на САЩ наброявала тогава 40 хиляди човека, но реално били 12 хиляди.
Британците също нямали силна армия в Канада. Всички сили били прехвърлени в Европа. Северна Америка за Лондон била дори не на втори план, а далеко зад него.
Но британците имали един коз — индианските племена, към които американците не изпитвали особена любов. Именно те поели първия удар на Щатите, при това така, че докарали американската армия до ръба на унищожението й.
Генерални сражения нямало, но индианците, спретвайки многобройни засади, прерязали линията за снабдяване на американците.
А докато противникът гонел индианските горски «призраци», колониалните сили на британците нанасяли удари по приграничните фортове.
Американците пък отговаряли с разгромяване на частни владения, което още тогава се считало за военно престъпление.
През 1813 година американските политици решили да поправят ситуацията и издали редица укази, които увеличили армията до 68 хиляди.
Но реално успели да съберат не повече от 40 хиляди бойци, които най-често се разбягвали по домовете си, когато работата стигала до приближаване на канадската граница — обикновените американци не бързали да отмъщават на канадците за загубите на търговците.
В същото време започнала информационната кампания на правителството, било обявено, че американците воюват не просто така, а те «носели свободата и демокрацията на угнетените съседи».
Независимо от всичко, американците все пак успели да организират едно успешно настъпление.
Ударът се стоварил върху Йорк, съвременният град Торонто.
Американците завзели града, разграбили го, а държавните учреждения изгорили.
Но за победата това било малко.
В същото време в Европа завършвала войната с Наполеон и Лондон вече имал на разположение няколко хиляди морски пехотинци, начело с героя от Наполеоновите войни Робърт Рос.
Той попаднал във войната през 1799 година, през 1814 вече бил генерал-майор.
На Бермудските Острови ескадрата на адмирал Джордж Кобърн ги взела на борда си, а той от своя страна имал на разположение допълнително още няколко хиляди бойци от колониалата пехота.
Целта на формирания отряд била една — да се нанесе удар в самото сърце на САЩ — да се завземе Вашингтон.
Американското командване не очаквало такава «нечестна» стратегия.
Когато станало ясно за приближаването на британците, то изпратило в защита на столицата само 500 войници.
Но те били подкрепени от огромен брой местни жители.
В резултат, срещу 4 хиляди британци излезли почти 8 хиляди американци.
Те се срещнали около градчето Бладенсбърг, но за тази битка няма какво да се разкаже, след първите залпове защитниците на столицата се разбягали кой където му видят очите, а 20 човека били убити.
От мястото на боя до Вашингтон оставали само 12 километра, затова новината за поражението достигнала до града почти моментално.
Правителството на САЩ било абсолютно уверено в победата на своите сили, слугите на президента Медисън вече подготвяли празничната вечеря по случай победата.
Когато в града на бегом пристигнали отстъпващите войници, нямало време дори да се изплашат — Медисън и членовете на правителството захвърлили всичко, което имали, и избягали.
«Червените мундири» без бой влезли във Вашингтон.
Офицерите се насочили към Белия дом и Капитолия, искали да арестуват американските чиновници, но ….там нямало никой. Всички били избягали.
Но победителите видели отрупаните с празнични ястия маси в чест на тяхното «съкрушително поражение».
Според легендата, след обилните възлияния адмирал Кобърн седнал на президентското кресло и заявил:
«Джентълмени, дали да не запалим този змиярник, да му ….майката?!»
Идеята се харесала на събралите се и било решено по такъв начин да се даде огледален отговор на американските безобразия в Торонто.
След тоталното разграбване огънят обхванал Белия дом, Капитолия и всички останали правителствени сгради.
Личната мъст на Кобърн се превърнала в тотално унищожение на редакцията нвестник «Нешанъл Интелиджънсър».
Изданието със завидно постоянство разпространявало интриги срещу адмирала и водело срещу него истинска информационна битка.
За да обезоръжи отдавнашния си противник, Кобърн се разпоредил да се унищожат всички печатни платки с буквата «К».
Британците си заминали на следващия ден, очаквала ги битката за Балтимор.
При «щурма» на Вашингтон загинал само един войник — през нощта се разразил ураган и едно оръдие го затиснало.
Ценностите, откраднати от Вашингтон, били изнесени на Бермудите, където са и до днес.
Когато между Лондон и Вашингтон започнали преговорите, руският император Александър I предложил своето посредничество, но двете страни отказали, защото преговорите завършили със съгласие.
Британците диктували на противника най-твърди условия, но в Лондон вече разбирали, че не могат да си върнат пълния контрол над бившите колонии и е по-добре те да бъдат привлечени на тяхна страна с икономически и политически методи.
Както става ясно от горния разказ, съвременните канадци имат твърде малко общо с погрома над столицата на САЩ, а и войната била започната от американците.
Но Доналд Тръмп по някаква си своя причина и до днес е убеден, че именно те трябва да са отговорни за опустошаването на Вашингтон.
Но разказът е показателен по друга причина.
Бягство, липса на стратегическа военна мисъл, липса на достойнство, надменност, високомерие и тотална глупост.
Такива били тогавашните американски водачи.
Дали днешните са същите?
Това преценете сами.
Петя Паликрушева