Чаках дълго – повече от месец и нещо, за да прещрака в главите на тълпата експерти и политолози и те да спомнят и споменат за най-великата битка на Средновековието –битката на българския цар Калоян с ордите на ІV-я кръстоносен поход.Недочаках. На 14.04.1205 г., край Одрин армията на Калоян се среща с армията на ІV -я кръстоносен поход – става една от най-великите битки на Европа – Западът се среща в противоборство с Изтока, католичеството с Православието, франко-немците – със славяните.
В тази битка Западът е разгромен, „наследникът” на Александър Велики, император Балдуин Фландърски е пленен, венецианският дож Енрико Дандоло позорно бяга и умира след няколко седмици.
Завладяването на Йерусалим от мюсюлманите получава отчаян обществен отзвук на Запад и изиграва важна роля за европейската политика, тъй като кара владетели като френския крал Филип II и английския Ричард I да загърбят назряващия конфликт помежду си и да се съюзят за повторното освобождаване на Светите земи от арабите.
Освен тях към кръстоносния поход се включва и императорът на Свещената римска империя Фридрих I Барбароса, който потегля със значителна германска войска през Мала Азия. Той обаче умира преди достигането на целта и това кара много от неговите войски да се завърнат обратно в родината си. Централен пункт на похода става битката при град Акра, който вече е обсаден от войските на Саладин. Появата на европейските монарси по море и суша успява да даде победата на кръстоносното оръжие, но това посява раздор сред коалицията.
След смъртта на Фридрих остатъци от германското кръстоносие се предвождат при Акра от австрийския херцог Леополд Бабенберг. Освен това след смъртта на Йерусалимския крал Балдуин IV и неуспехите на Ги дьо Лузинян фаворит за кралската титла е германецът Конрад Монфератски, възнамеряващ да се ожени за сестрата на първия и бивша съпруга на втория — Сибила Йерусалимска. Това разпределение не допада на Ричард, наричан вече Лъвското сърце, който смята, че изнася тежестта на похода, особено след като Филип се оттегля обратно във Франция.
Ричард отменя правата на Леополд като победител в Акра, с което си печели австриеца за непримирим враг, а скоропостижната смърт на Конрад от ръцете на асасините създава скандален слух, че именно Ричард е поръчал кървавата разплата. Едновременно с това е направена преценка, че силите на кръстоносците няма да стигнат за повторно завладяване на Йерусалим, което кара на 2 септември 1192 г. Ричард I и Саладин да подпишат примирие.
Това става с Договора от Рамла, според който Йерусалим остава под арабски контрол, като същевременно с това на християнските поклоници се позволява да посещават града. Английският крал напуска Светите земи на 9 октомври същата година. В тези времена за първи път срещаме името Монфератски познато от изложението за Латинската империя. Упоменатият по-горе Конрад Монфератски е брат на познатия ни Бонифаций Монфератски. И двамата са от фамилията Алерамичи, правнуци на римско-немския император Хайнрих ІV и братовчеди на император Фридрих Барбароса. Да напомним, че Бонифации е убит на 4.09.1207 от българските войски, базирани в крепостите на източните Родопи и осолената му глава е изпратена на Калоян (според хрониста Жофроа дьо Вилардуен). При завръщането си в Западна Европа, където има много врагове, Ричард е заловен близо до Виена на 21.12.1192 г. от войските на австрийския херцог Леополд V.
Започва затворническата епопея на Ричард, изпълнена с много политически обрати. Главните врагове на Ричард са френският крал Филип ІV Август и германският император Хенрих VІ Хохенщауфен. Срещу 50 000 кьолнски марки и още 50 000 марки, на 14.02.1193 г. във Вюрцбург е подписано съглашение за освобождаване на Ричард, който се съгласява да участва в завоюването на Сицилия с ескадра от 50 галери и 200 рицари. Следват и други уговорки, след които става примиряване и с Филип, и с Хенрих.
Нещо повече, те му стават съюзници в борбата с брат му Йоан, който се кани да узурпира престола . Съюзник в тази борба е графът на Фландрия Балдуин. В края на краищата, Ричард се завръща успешно в Англия. Така се срещаме с още един участник в битката срещу България. Балдуѝн, граф Фландърски, от 1195 г. граф Хенегауски, е най-големият син на граф Балдуин V Хенегауски и Маргарита I Елзаска, сестра и наследница на Филип I (граф на Фландрия)..
След смъртта на майка си (15 ноември 1194 г.) става граф на Фландрия, а след смъртта на баща си (17 декември 1195 г.) наследява и графство Хенегау/Ено. Първите години на управлението му преминават в непрекъснати борби с неговия феодален сеньор, френският крал Филип Огюст, който няколко години преди това (1191 г.) е сложил ръка на южната част на Фландрия (Артоа). Балдуин търси подкрепа предимно при римско-германския император Хайнрих IV и се съюзява с английския крал Ричард Лъвското сърце.
При Перонския мир (1199 г.) Филип Огюст е принуден да върне една част от Южна Фландрия. Още същата година Балдуин и неговата съпруга дават в църквата на Свети Донатус в Брюге кръстоносна клетва. Сега може да се оцени с каква сила и с какви противници е трябвало да се сражава Калоян – срещу него са представителите на аристократичната върхушка от цяла Западна Европа.
След Великия триумф българската армия се разгръща на юг от Стара планина в две посоки : към Константинопол, където е наследника на Балдуин Хенрих и към Македония и Солун, където властва Бонифаций Монфератски. Крепостите по пътя на армията падат една след друга, кръстоносците продължават да търпят поражения. През юни 1207 г. някъде из Родопа, в теснините около Месинопол пада пронизан от българска стрела Боифации Монфератски, а главата му е занесена на Калоян. Маркиз Монфератски бил сериозен играч. Неговия род имал непосредствено отношение към организирането на Кръстоносните походи и към тайните на византийската политика.
Братът на Бонифаций, Конрад, е бил женен за сестрата на на византийския император Исак ІІ Ангел и след развода с нея става йерусалимски крал. Другият брат, Рене, е женен за дъщерята на император Мануил Комнин, става кесар на империята и получава като лично владение Солун. Затова и Бонифаций след образуването на Латинската империя пожелава да получи Солун и го получава. Калоян бил решен да доунищожи елита на западния свят и след смъртта на Бопифаций, без да се бави обсадил Солун.
Съдбата на града изглежда била решена, когато на 28.10.1207 г. неговият пълководец куманинът Манастър не го наръгал през ноща с копието си. Така Калоян споделил съдбата на двамата си братя – да загине от предателска ръка.
Поразителната вест за разгрома на латинската рицарска армия се разнася бързо из Западна Европа. Дълго звънят тревожно и печално камбаните на католическите катедрали, из дворците и замъците в Англия, Франция, Италия и Германия се разказват ужасяващи подробности за неочакваната военна катастрофа – кралят на Латинската империя е в български плен. Този, който мечтаеше за затъмни славата на Елада, Рим и Византия, лежи в една самотна кула в Царевиц. В битката пада и един от най-важните френски аристократи, граф де Ной.
Разказват, че го е претрепъл лично Калоян, като го разрязъл с меча си от главата до четала. Изглежда много правдоподобно, защото българския владетел е бил много силен физически и висок над два метра. Така преди 800 години българите наказали алчните, нахални и високомерни западни конквистадори и защитили честта на славянството и Пправославието.
И днес, далечните наследници на тези варвари дойдоха да учат българите на ум и разум и, което е много важно, как се създава войска и как се пази държава и народ ??!! Нека си спомним български политик от времето на началото на промените, който категорично заяви, „че винаги когато Изтокът и тръгвал срещу Запада, Изтокът е бил побеждавам”.
Подобна глупост може да каже само много не компетентен човек. Поуката от тази Велика победа още не е избледняла и все още е актуална ! От времето на хан Крум и до 20-я век фактите говорят обратното — и битката край Одрин преди 813 години е част от този низ на поражения на Запада (балтийските кръстоносци, Наполеон, Хитлер).
Цар Калоян остава в българската история като велик пример на владетел, единен с народа си, преследващ неуморимо големите цели на държавата. По време, когато непоносимият феодален гнет е създал дълбока пропаст между господстващата класа и жестоко експлоатираното селячество, Калоян успява да раздвижи народните низини и да ги насочи успешно към решаването на големи военно-политически задачи, от които зависи не само бъдещето, но дори и съществуването на наскоро освободената от чуждоземно подтисничество българска държава.
Почти 400 години след Борис І Калоян ще разбере двойните стандарти на западния свят и на католичеството, и в името на народ и религия ще разгроми най-добрата армия на Запада, ще отмъсти за поругаването на Константинопол и на източноправославието.
От тогава България ще попадне в черния списък на „лошите страни” за Запада и отмъстителните католически мозъци няма да забравят това до ден днешен. Французите си спомниха за своето унижение след седем века. Подписването на мирния договор с България през 1918 г. става в парижкото предградие Ньой, по името на фамилията Ньой. Поради този спомен, в тържествената зала на кметството, под парадния портрет на съсечения от Калоян граф Ньой, българският министър председател слага подписа на унижена и продадена България.
Днес България е заедно с тези наши ”приятелчета” и отново е унижена и предадена. Българите трябва да се прегръщат и целуват с тези, които клаха и победиха преди 800 години – нещо нетърпимо и недопустимо за българския национален код. Далечните ни предци не са смятали за мъж онзи, който не се е сразил в битка с врага.
И за да се различава от мъжете, той носил вместо набедрен пояс – връв – знака на безчестието.
Пита се, колко хора от мъжки пол в българската политика може да наречем мъже, и колко трябва да носят знака на безчестието ? Нека да не забравяме заветите на предците !
Проф. Евгений Гиндев