«България цяла сега нази гледа, тоя връх висок е: тя ще ни съзре, ако би бегали: да мрем по-добре!»

Снимка: Гласове

Отбраната на прохода е една от най-героичните и решаващи битки по време на Руско-турската освободителна война през 1877 – 1878 г. Боевете се водят от 09/21 до 13/26 август 1877 г. Задачата на руско-българския отряд е да спре превъзхождащата я по численост армия на Сюлейман паша. Около 7500 души под командването на ген. Н. Г. Столетов трябва да възпрат около 27 хил. турски войници и резерв от 10 хил. и да не им позволят да преминат Балкана и да се съединят с турските части в Североизточна България в помощ на обсадената в Плевен армия на Осман паша.

Сраженията за Шипка започват на 09/21 август 1877 г.

В течение на шест дни българи и руси с огън и щик отблъскват непрекъснатите атаки на турските табори. Най-тежък и решаващ за отбраната е третият ден – 11/23 август, когато турците все повече затягат обръча около защитниците, а боеприпасите са на привършване. Следобед Сюлейман паша хвърля в боя всичките си резерви срещу центъра на отбраната. В този най-критичен момент от Габрово пристига първото подкрепление, изпратено от ген. Радецки. Надвечер пристигат всички роти на 16 стрелкови батальон и след ожесточен бой турците отстъпват. Шипка е спасена!

Отбраната на Шипка продължава и през есента и зимата на 1877 г. Този период влиза в историята като „Зимно шипченско стоене“. Въпреки студа и мъглата, снежните бури и виелици, защитниците на Шипка геройски бранят прохода. След падането на Плевен (29 ноември/10 декември 1977 г.) руските войски преминават Балкана при изключително тежки зимни условия и пленяват турската армия на Вейсел паша в шейновския укрепен лагер на 28 декември 1877 г./9 януари 1878 г.

Победата при Шипка – Шейново е достоен завършек на Шипченската епопея.

Честванията ще започнат с туристически поход до върха, в който се очаква да се включат хиляди граждани от цялата страна.

Президентът и върховен главнокомандващ Въоръжените сили Румен Радев ще приеме почетния строй на Националната гвардейска част, след което ще бъде отслужена заупокойна молитва. Държавният глава ще произнесе слово и ще положи венец пред Паметника на свободата.

Източник: «Епицентър»

 

ОПЪЛЧЕНЦИТЕ НА ШИПКА

11 август 1877

Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде навръх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторья кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът.
О, Шипка!
Три деня младите дружини
как прохода бранят. Горските долини
трепетно повтарят на боя ревът.
Пристъпи ужасни! Дванайсетий път
гъсти орди лазят по урвата дива
и тела я стелят, и кръв я залива.
Бури подир бури! Рояк след рояк!
Сюлейман безумний сочи върха пак
и вика: «Търчете! Тамо са раите!»
И ордите тръгват с викове сърдити,
и «Аллах!» гръмовно въздуха разпра.
Върхът отговаря с други вик: ура!
И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;
дружините наши, оплискани с кърви,
пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,
всякой гледа само да бъде напред
и гърди геройски на смърт да изложи,
и един враг повеч мъртъв да положи.
Пушкалата екнат. Турците ревът,
насипи налитат и падат, и мрът; —
Идат като тигри, бягат като овци
и пак се зарвъщат; българи, орловци
кат лъвове тичат по страшний редут,
не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.
Щурмът е отчаян, отпорът е лют.
Три дни веч се бият, но помощ не иде,
от никъде взорът надежда не види
и братските орли не фърчат към тях.
Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх —
кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.
Талазите идат; всичките нащрек са!
Последният напън вече е настал.
Тогава Столетов, наший генерал,
ревна гороломно: «Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
на вашата сила царят повери
прохода, войната и себе дори!»
При тез думи силни дружините горди
очакват геройски душманските орди
бесни и шумещи! О, геройски час!
Вълните намират канари тогаз,
патроните липсват, но волите траят,
щикът се пречупва — гърдите остаят
и сладката радост до крак да измрът
пред цяла вселена, на тоз славен рът,
с една смърт юнашка и с една победа.
«България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е: тя ще ни съзре,
ако би бегали: да мрем по-добре!»
Няма веч оръжье! Има хекатомба!
Всяко дърво меч е, всякой камък — бомба,
всяко нещо — удар, всяка душа — плам.
Камъне и дървье изчезнаха там.
«Грабайте телата!» — някой си изкряска
и трупове мъртви фръкнаха завчаска
кат демони черни над черний рояк,
катурят, струпалят като живи пак!
И турците тръпнат, друг път не видели
ведно да се бият живи и умрели,
и въздуха цепят със демонский вик.
Боят се обръща на смърт и на щик,
героите наши като скали твърди
желязото срещат с железни си гърди
и фърлят се с песни в свирепата сеч,
като виждат харно, че умират веч…
Но вълни по-нови от орди дивашки
гълтат, потопяват орляка юнашки…
Йоще миг — ще падне заветният хълм.
Изведнъж Радецки пристигна със гръм.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!

© Иван Вазов, „Епопея на забравените”