Доналд Тръмп за пореден път си навлече гнева на неприятелите, заявявайки, че средствата за масова информация разпалват войни.
Опонентите веднага възразиха, че Тръмп демонизира журналистите, наричайки ги врагове на народа, и че тези нападки са още един залп от неговата непрекъсваща кампания срещу пресата.
Твърденията на Тръмп дори бяха подиграни.
Репортерът от Фокс Нюс Трис Уолъс попита съветника по национална сигурност Джон Болтън:
«Е, кажете какви войни сме разпалили, а?»
Мнението, че Тръмп се заблуждава откриваме в статията «Войните се разпалват не от репортерите, а от президентите» в списание The Atlantic от историка от Принстънския университет и аналитик на CNN Джулиан Зелизер.
Технически Зелизер и неговите критично настроени съмишленици са прави.
СМИ не притежават никаква власт и не могат да обявят война на друга страна, нито да изпратят американски войници на бой.
Но да се разсъждава така — това значи силно да опростим нещата.
Както признава самият Зелизер, съвременните СМИ притежават широки възможности за формиране на общественото мнение.
Не бива да се недооценяват техните възможности.
Със своите измислени публикации пресата може да подготви общественото мнение за военни действия, които впоследствие ще бъдат счетени за безполезни и дори аморални — такива неща са се случвали често.
Два случая в тази връзка трябва да се знаят: испано-американската война и войната в Ирак.
Историците признават, че в първия случай маслото в огъня е било наливано от шовинистично настроената жълта преса в лицето на вестници и списания, които са били собственост на медийните магнати Уилям Рандлоф Хърст и Джоузеф Пулицър.
Няколко месеца преди да се разрази войната, един от репортерите на Хърст изявил желание да се върне у дома: кубинската криза и без това била заглъхнала.
Хърст му заповядал да остане, добавяйки: «Вие пишете, а аз сам ще направя войната».
Изданията на двамата магнати нагнетявали шумотевица около «испанската заплаха» и насъсквали хората към война с Мадрид.
Техните публикации се отнасяли само за нелицеприятните страни на колониалната политика на Мадрид в Куба.
Жълтата преса мълчала за тайнствения взрив, който унищожил броненосния крайцер «Мен» в пристанището на Хавана, обръщайки ситуацията в своя полза.
Кой всъщност стоял зад загадъчната гибел на кораба, това остава загадка и до днес, но журналистите представили нещата така, все едно това е някакво нападение на страхливци от испански режим.
Администрацията на Уилям Маккинли обявила война на Испания, а Конгресът я одобрил — не само заради натиска на пресата. Новоизпеченото поколение американски империалисти мечтаело за извънморски владения, по образец на великите държави от Стария свят.
Истинските мотиви на САЩ се появили, когато своя първи удар Вашингтон нанесъл съвсем не по Куба, а на другия край на Тихия океан — по Филипините, друга испанска колония.
Историците са напълно единодушни — без подстрекателство от страна на продажните писачи общественото мнение не би подкрепило войната.
В събитията, предшестващи военната намеса на САЩ в Ирак през 2003 година, ролята на пресата за нагнетяването на милитаристични настроения е още по-очевидна.
Репортерът от «Ню Йорк Таймс» Джудит Милер и други видни представителите на традиционната журналистика носят част от отговорността за разпространението на лъжливи сведения за правителството на Садам Хюсеин.
Те безапелационно публикуваха не само «доказателствата» от уж избягали от Ирак, но и твърденията на администрацията на Джордж Буш, която обяви Ирак за побратим на «Ал Кайда» и за съавтор на терористичните атаки от 11 септември.
Те твърдяха, че Садам Хюсеин има оръжие за масово поразяване, че той тайно разработва ядрено оръжие.
Администрацията на Буш твърдо бе решила да свали Садам, така тя по-скоро въплъти своите намерения дори без широката подкрепа на широките маси, но за всичко това имат принос и медиите.
Защото голямата част от СМИ подкрепиха войната, което незабавно се отрази на общественото мнение.
Уважавани издания от рода на «Ню Йорк Таймс» публикуваха статия след статия за заплахата от страна на Садам, към хора се присъединиха и други вестници и телевизионери, затова няма нищо изненадващо, че широките слоеве от населението буквално се къпеха в тяхната риторика.
Милитаристичният уклон само задълбочаваше настървението на масовата журналистика всячески да игнорира противниците на войната и с всички начини да заглушава тяхното мнение.
В твърдението на Тръмп има немалка доза истина.
Безразсъдната информация в СМИ за едни или други събития нееднократно подготвя почвата за безцелни войни — и тази тенденция очевидно ще продължи.
Враждебността на мейнстриймските СМИ по отношение на Русия, често стигаща до истерия, тласка САЩ към по-нататъшно ожесточаване на политиката — която и без това вече граничи с нова студена война.
Имало е случаи, когато историческата студена война една не се е изливала в истинска война.
Извън всякакви съмнения е, че пресата трябва да се въздържа от тласкане към решения, които могат да придобият опасна развръзка.
Тръмп не е прав, заклеймявайки журналистите като врагове на народа, но пресата си остава най-мощният инструмент, с който трябва да се борави с дължимата отговорност пред народа и човечеството въобще.
Автор: Тед Карпентър — старши научен сътрудник от Института Катон (Cato Institute) по въпросите за външната политика и автор на десетки книги, включително «Пленената преса: външнополитическите кризи и Първата поправка».
Превод и редакция: Петя Паликрушева
Източник: https://www.theamericanconservative.com/articles/yes-the-press-helps-start-wars/