За своя беда Западът игнорира алианса, формиран между Москва и Пекин.
В аналите на пропуските на западното разузнаване важно място заема фактът, че то не е забелязало разкола между СССР и Китай в годините на студената война.
Независимо от това, че групата на еретиците от недрата на ЦРУ в края на 1950-те години предупреждаваше за все нови доказателства за този разкол, американските администрации една след друга отказваха да повярват в това, че двамата най-крупни членове на комунистическия блок всъщност се ненавиждат.
И едва когато през 1969 година на съветско-китайската граница между Сибир и Манчжурия се разрази война, скептиците най-накрая признаха, че този разкол е напълно реален.
Днес Западът може да допусне точно противоположната грешка, защото той не възприема сериозно този антизападен и антиамерикански алианс, който се формира между Москва и Пекин.
По време не речта си на конференцията в Сингапур, американският министър на отбраната Джим Матис говори за «естественото несъвпадане на интересите» на Русия и Китай, и уверено твърдеше, че тези страни имат по-общи неща с Америка, отколкото една с друга.
Представата, че Русия и Китай никога няма да могат истински да се сприятелят, е погрешна и опасна в същата степен, в която беше опасна и догмата от времето на студената война, според която световния комунизъм е нерушим монолит.
Докато много хора на Запад игнорират или изхвърлят от сметките си бързото стопляне на отношенията между двете страни, Путин и Си Дзинпи всячески се хвалят взаимно, демонстрирайки зараждащата се помежду им крепка мъжка дружба.
Според Путин — Си е единственият лидер, с когото той е отбелязвал рождения си ден.
Си от своя страна неотдавна нарече руския президент своя «най-добър и най-близък приятел», а също го награди с китайския орден на дружбата.
Жестове от подобен род са извънредно важни за техните системи.
През 2013 година Си Дзинпин стана ръководител на КНР, своята първа задгранична визита той извърши в Москва.
Оттогава двамата лидери са се срещали минимум 26 пъти.
Очевидно е, че самолюбието на Русия е засегнато, защото днес двете страни си смениха ролите. Ако СССР беше за Китай «по-големият брат», то днешна Русия стана за него по-малката сестра.
Но Китай всячески се старае да пази самолюбието на Москва.
Той говори за двете страни като за равни, между страните се подписват изгодни споразумения…
Силите на двете страни съвсем не са равни, защото руската икономика е около 10 пъти по-малка от китайската, но икономическите отношения са изключително важни за двете държави.
Китай е най-крупният в света вносител на нефт, а Русия миналата година стана за него главен доставчик.
Пекин даде на Москва кредити от десетки милиарди долара, за да закрепи бъдещите нефтени и газови доставки.
За Китай е много важно обстоятелството, че нефтът от Русия не трябва да се превозва с танкери през стратегическите територии, такива като Малакския пролив и Аденския залив, където корабите лесно могат да бъдат прихванати от американските военни.
Много по-важни от икономическите връзки са военните взаимоотношения между двете страни.
По време на първото си задгранично пътуване, което се състоя през април, новият министър на отбраната на КНР Уей Фенхе посети Москва, където направи недвусмислено изявление.
«Китайската страна пристигна тук, за да демонстрира пред американците тесните връзки между въоръжените сили на Китай и Русия. Ние пристигнахме тук, за да ви подкрепим», заяви той на руския си колега.
Това не е просто приятелска риторика.
До неотдавна корабите на китайските ВМС не плуваха далеко от бреговете си, тази ситуацията се бе запазила в продължение на столетия.
Но днес те постоянно провеждат съвместни учения с руския военно-морски флот в Японско и Средиземно морета.
Русия много години отказваше да продава на Китай най-съвременните системи за въоръжение, но сега тя промени гледната си точка.
През май Пекин демонстрира силата си над демократичния и независим Тайван, изпращайки там най-новите изтребители руско производство.
Но най-важното, което обединява двете страни, това е идеологията.
Си и Путин са самовластни господари с диктаторски уклон.
Двамата изпитват отвращение към представителното управление и много се страхуват, че някога властта им ще бъде свалена чрез «цветна революция» с подкрепата на САЩ.
Тяхното сближаване и все по-крепката прегръдка между тях е резултат от неприязънта към САЩ и световния ред, в който господства Америка, общите им интереси укрепват все повече и повече.
А това дава възможност на Вашингтон да забие клин между двете страни, докато алиансът все още не се е превърнал в несъкрушим.
САЩ не разбраха, че съветско-китайският разкол в началото на 1960-те години беше напълно реален.
«Теорията на доминото» или идеята за това, че с комунизма трябва да се води борба повсеместно, противодействайки на неговото разпространение, се превърна във Вашингтон в идеологическа догма.
Ако Америка се бе опитала да се примири и да се сближи с Китай десет години по-рано от времето, когато го направи Никсън, то нямаше да е изключено да се избегнат ужасите на войната във Виетнам и китайската «културна революция».
Заради своето непрестанно засилване и очевидния й стремеж да заеме мястото на САЩ в света Китай е за Америка значително по-сериозен и дълговременен проблем от Русия.
Самият Хенри Кисинджър, станал през 1972 година архитект на примирието с Китай, посъветва Доналд Тръмп да провежда «никсъновата стратегия наобратно», т.е. да се сприятели с Москва и да изолира Пекин.
Отчитайки продължаващото разследване на вероятния сговор с Русия американският президент няма почти никакви шансове за успешно осъществяване на тази стратегия.
Но американските властови институции и този човек, който ще смени Тръмп на поста президент, са длъжни да осъзнаят, доколко сериозна е заплахата от зараждащия се руско-китайски алианс за американските интереси и днешния световен ред.
Превод и редакция: Петя Паликрушева
Източник: https://www.ft.com/content/1b4e6d78-9973-11e8-9702-5946bae86e6d