Депутатът от сейма на Латвия Александър Кирщейнс заяви, че «Русия трябва да се раздроби на няколко части». Това политикът написа в своя Twitter.
Според латвийския депутат, тази мярка «е необходима за спокойствието» на неговата страна и на Европа.
«Само тогава, когато Русия се разпадне на малки страни по етнически признак, военните конфликти ще завършат, а в Европа ще се установи мир за много години», заяви Кирщейнс.
С това изявление политикът коментира пост, посветен на писателя Владимир Войнович, който предложи екстремистки вариант за химн на Съветския съюз.
Войнович почина от сърдечен пристъп в нощта срещу събота на 85-годишна възраст.
Писателят е известен с произведенията си «Трилогия за войника Иван Чонкин», «Москва 2042» и «Портрет на фона на мира».
В Латвия нееднократно звучат антируски лозунги, независимо от това редица латвийски политици отбелязват, че настоящото състояние на отношенията между Русия и Москва се влошават по инициатива на Латвия, а това носи на Рига само загуби.
„Москва 2042“ е сатиричен роман-антиутопия, написан през 1986 г. Това е пародия, чието действие се развива в бъдещето, в средата на XXI век, в един «обезумял» „марксистки“ свят. Героят на романа, писател-емигрант, неочаквано получава възможност да пристигне със самолет в Москва през 2042 г. и става… действащо лице и организатор на нова революция…
Част от книгата «Москва 2042»:
«…
Исканията ми, от нейна гледна точка, бяха съвсем скромни. Защото исках да попадна в Москва след 50 години, тоест в Москва през 2032 година.
— Добре — каза фройлайн Глобке и почна да тропа с маникюра си по клавишите на компютъра.
На екрана се заредиха някакви букви и цифри, фройлайн Глобке ги погледна, поцъка с език, обърна се към мен и разпери ръце.
— Аха, значи все пак не става, нали? — казах зарадвано. Щях да си го върна на Руди.
— Много съжалявам — притеснено каза фройлайн Глобке, — но всички билети за тази екскурзия са продадени. Ако се съгласите да полетите на шейсет години в бъдещето…
— Е, няма кой знае каква разлика — прекъснах я. — Десет години повече, десет по-малко, няма значение.
— Идеално! — каза фройлайн Глобке и с лъчезарна усмивка ми съобщи, че съм направил най-добрия избор, като съм дошъл именно при тях. Защото те били единственото засега райзебюро в Европа, което организирало такива пътувания. Ако ме интересувал начинът на пътуване…
— Извинете — прекъснах я нетърпеливо, — начинът на придвижване вече ми е горе-долу известен, хер Махенмителбрехер ми го обясни достатъчно подробно.
— Мителбрехенмахер — възпитано ме поправи тя.
Благодарих й за поправката и казах, че не ме интересува теоретичната основа, а практическите условия на полета. По-точно как ще се оправям с безтегловността и на човек не му ли се гади. Въпросът е — обясних й, — че когато пийна, ми се гади дори на твърда земя.
— О, колкото до първото — усмихна се фройлайн Глобке, — изобщо няма защо да се тревожите. Нашата електронна система за изкуствена гравитация е над всякаква конкуренция. Колкото до гаденето обаче… не можете ли по време на полета да не пиете?
— Какво? — възмутих се. — Шейсет години нито капка? Фройлайн, вие искате от мен прекалено много.
— Ама моля ви се! — разпалено възрази фройлайн Глобке. — Не става дума за толкова дълго. Шейсет години ще минат на Земята. А за вас това са само три часа. Колкото да стигнете със самолет от Мюнхен до Москва.
— Хм, да — казах. — Разбирам. За мен — само три часа. Но всъщност пак са си шейсет години. И за цели шейсет години нито капка?
— Ама моля ви се, моля ви се! — Фройлайн Глобке така се развълнува, че луничките й станаха два пъти повече. — Защо чак нито капка? В края на краищата дали ще пиете си е ваш проблем. Между другото по време на полета напитките са в неограничено количество и, разбира се, безплатни.
— А, това вече е друго — казах. — Защо веднага не ми казахте, че напитките са безплатни? Щом са безплатни, няма проблем. Дайте един билет отиване и връщане, връщането след месец, място за пиещи и пушещи, по възможност до прозореца.
— Готово — съгласи се фройлайн Глобке. — Трябва обаче да ви предупредя, че фирмата ни не гарантира връщането. Разбира се, правим всичко, което зависи от нас, но все пак не знаем какви ще са политическите условия там, нали? Нашият консул ще е на разположение естествено, но, честно казано, никой не може да гарантира, че след шейсет години нашата страна все още ще съществува и че ще имаме консул.
Всъщност да, помислих си, за шейсет години всичко може да стане. Но нали пък тъкмо затова исках да отида, за да разбера какво ще стане.
— Добре — казах. — Какво пък толкова. Не гарантирате връщането. Но щом гарантирате безплатни напитки, давайте билета.
Дадох й паспорта си. Тънките пръстчета на фройлайн Глобке запърхаха по клавиатурата на компютъра в беззвучната музика на букви и цифри. На екрана излязоха трите ми имена, номерът на паспорта, номерът и датата на полета, после още някакви цифри, които подскачаха и весело се умножаваха една по друга. Накрая цифрите спряха и се подредиха в
4 578 843.00
— Билет за отиване и връщане — каза фройлайн Глобке. — Четири милиона петстотин седемдесет и осем хиляди осемстотин четирийсет и три марки.
— Охо! — казах….»
Петя Паликрушева
