Из предаването «Часът на Милен Цветков» по Нова тв.
Милен Цветков: Каква е ролята на Русия в Руско-турската освободителна война, това е основната тема в книгата на журналиста Иво Инджев «Измамата Сан Стефано».
Иво Инджев: Не става дума само за история, става дума за нашето всекидневие.
Някои историци предпочитат да се занимават с манипулиране на общественото мнение по въпроса, което оказва въздействие върху действителността ни, защото ние имаме национален празник, който не е сътворен от българи, а е сътворен от чужди сили, в случай от Русия.
Сан-Стефанският мирен договор е най-голямата измама в българската история.
В България има хора, които са влюбени фанатично в една чужда държава, затова обвиняват всички, които не са такива, че са русофоби. Измислили са си думата русофоб. Ако ти не харесваш Путин, на когото трябва да благодарим за Руско-турската война от 19 век, ти си русофоб.
Сан-Стефано е най-дълбоко пазената тайна от българите, че този договор няма да просъществува три месеца.
Дори е било известно, че той ще бъде ревизиран в Берлин.
Но въпреки това, те го създават, за да създадат в българите фалшиво усещане, че добрата Русия им дава нещо, което после лошите европейци им вземат.
Авторът на Сан-Стефанския договор е един отявлен еврофоб (граф Игнатиев, бел.ред.), при който точка две от приоритетите му е да НЕ се допусне по никакъв начин европейско влияние в освободените земи.
На едно място той казва: «…както вече се случва в Сърбия и в Румъния».
Бисмарк накарва Александър II да влезе във войната, последният дълбоко се е съмнявал, че Русия ще се справи.
Те са били в шизофреничната ситуация да я искат тази война, за да се реваншират за разгрома в Кримската война.
Имаме национален празник на една дата, за която българите са били жестоко и преднамерено измамени.
Русия е подписала този договор с пълното съзнание, че така създава корените на русофилството в България.
И до ден днешен стъпват върху тази измама…
Източник: https://nova.bg/news/view/2018/06/30/220248/%D0%B8%D0%B7%D0%BC%D0%B0%D0%BC%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D1%81%D0%B0%D0%BD-%D1%81%D1%82%D0%B5%D1%84%D0%B0%D0%BD%D0%BE-%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BA%D0%BD%D0%B8%D0%B3%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%B6%D1%83%D1%80%D0%BD%D0%B0%D0%BB%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B0-%D0%B8%D0%B2%D0%BE-%D0%B8%D0%BD%D0%B4%D0%B6%D0%B5%D0%B2/
А ето и истината около санстефанския мирен договор
По време на войната граф Игнатиев бил прикрепен към свитата на руския цар първо в Румъния, а после в България. Той участвал в обсъждането на различни дипломатически въпроси в Главната квартира. Тук отново се разгорели спорове за бъдещето на освобождавана България. От началото на войната се засилили настояванията на част от управляващите кръгове, искащи създаването на единна България.
Горчаков, пък, опасявайки се от протестите на Англия, настоявал за разделянето на България на Северна (до Балкана) и Южна, при това автономия трябвало да получи само Северна България. Обаче под натиска на военния министър Д.А. Милютин, към когото се присъединил и граф Игнатиев, главнокомандващият, братът на царя Великият княз Николай Николаевич и други, Александър II и Горчаков били принудени да подкрепят създаването на единна България. Друга позиция би подкопала авторитета на руското правителство както сред балканските народи, така и вътре в страната, където съчувствието към борбата на българския народ било силно. След падането на Плевен военно-политическата обстановка се променила в полза на Русия. Разработването на условията за предстоящия мир, с което по-преди се занимавал Горчаков, било възложено на неговите политически противници – Милютин и граф Игнатиев, които се застъпили за по-решителни мерки.
В проектите за мирен договор, изготвени в началото на декември, Игнатиев отишъл значително по-далече от решенията на Цариградската конференция. Покрай създаването на независимите княжества Румъния, Сърбия и Черна гора и значителните териториални присъединявания към тях се предвиждало създаването на Голяма България с излаз на Черно и Егейско море. Размишлявайки за статута на България, Игнатиев не изключвал принципа за независимост, макар и да предполагал, че е малко вероятно той да се приеме. Най-реален бил, според него, принципът на политическата автономия. Ще припомним, че Горчаков се застъпвал само за административна автономия на България. Своя проект граф Игнатиев съставил като взел под внимание многобройните проекти, дадени му от представителите на различни кръгове от българското население.
В програмата Милютин-Игнатиев отчетливо се прокарвала мисълта, че Балканските държави трябва да притежават не само политическа, но и икономическа независимост, това би им дало възможност да се противопоставят на експанзията на Австро-Унгария. Затова в състава на територията на княжествата се включват важни в търговско и икономическо отношение центрове и съобщителни пътища, пристанища и плодородни земи. Това предоставяло на балканските страни необходимите условия за постигане на истинска независимост.
Програмата на Игнатиев, отразена в договора, се опирала на небивалия подем на национално-освободителната борба на балканските народи, подкрепяна от широките кръгове от руското общество. Но тя отчитала и целите на правителството, което разчитало да укрепи политическото влияние на Русия в Балканските държави и да реши въпроса за проливите.
На последния въпрос граф Игнатиев отдавал голямо значение. Обаче в окончателния текст на договора точката, формулирана от Игнатиев за проливите, не влиза. Опасявайки се от протеста на европейските страни, управляващите кръгове в Русия решили да предадат въпроса за проливите на разглеждане от Европейския конгрес.
…На 5 януари 1878 г. проектът на договора, представен от Игнатиев, се обсъдил на съвещание при царя и бил одобрен. Дори Горчаков намерил всички изисквания за умерени и приемливи…
…Мирните преговори вървели много напрегнато. Особено ожесточени спорове предизвиквали въпросите за границите на България, Сърбия и Черна гора. След като се съгласила с автономията на България, турската страна решително възразявала в нейния състав да се включи Македония. Според мнението на Игнатиев, това било необходимо “за благополучното разрешаване на църковния въпрос, а също да се даде излаз на Егейско море, без което търговията на България никога няма да може да се развива…”.
Турците приели повечето руски искания. Обаче и руската страна направила някои отстъпки, за да не се бавят преговорите.
Игнатиев се отказал от искането да бъдат предадени на Русия турските броненосци, построени в Англия, той се съобразил с протеста на турците против прокарването на обща граница между Сърбия и Черна гора – между тях се запазвала територия, владение на Портата, не успяват да постигнат съгласие за всичките присъединявания към сръбската територия, тъй като турците се позовали на Одринското примирие, където се говорело не за увеличаване на сръбските граници, а за тяхното коригиране.
Последното обстоятелство предизвикало недоволството на Сърбия и изиграло впоследствие своята роля за сближаването й с Австро-Унгария.
На преговорите се обсъждал също въпросът за военните контрибуции, определени от руската страна на 1400 млн. рубли. Турците се съгласили да изплатят на Москва 300 млн. рубли, като предлагат вместо останалата сума – териториално възнаграждение: Карска област на Кавказ.
На 19 февруари 1878 г. договорът бил подписан.
По това време граф Игнатиев вече разбирал наличието на разрив между реалността и своите предишни надежди.
По-късно отбелязва, че му е било “много тежко да подпише договор, нарича прелиминарен, със съзнанието, че той не отговаря на онзи идеал, за осъществяването на който е положил толкова усилия в течение на 14 години от живота си”.
Санстефанският договор съществено променил картата на Балканите. Сърбия, Черна гора и Румъния получавали независимост и значително разширявали своите граници.
България, включваща Македония, ставала автономно княжество, свързано с Турция само чрез плащане на данък, турските войски се извеждали от територията й. В християнските провинции на Турция трябвало да се проведат административни реформи (Босна и Херцеговина) или да се въведе регламент (Епир, Тесалия, Крит). На Русия се връщала Южна Бесарабия, а в Кавказ получавала градовете Батуми, Карс, Ардагам и Баязет.
Договорът, всъщност, разделил европейските и азиатските владения на Османската империя, което значително отслабвало политическата и икономическата власт на Портата и спомагало за по-нататъшния подем на национално-освободителната борба на останалите под нейна власт народи. На получилите независимост земи той окривал възможност за национално-икономически и културен прогрес.
Подписването на договора е посрещнато в България с възторг. По цялата страна се събирали подписи под адрес до царя. Адресът, подписали го над 230 000 души, бил предаден на главнокомандващия руската армия на 10 април 1878 г. в Сан Стефано. В него е изразена огромната благодарност към руския народ за оказаната помощ в освобождаването на България от петвековното османско иго. Руската общественост също приела радостно договора.
Западните държави обявили открити протести.
Англия и Австро-Унгария считали договора за “нечуван по своята прекаленост”.
Към тях се присъединила и Франция.
Тези държави се плашели от усилването на влиянието на Русия на Балканите и, следователно, в Европа.
По отношение на Балканите у тях зреели свои експанзионистически планове. Англия и
Австрия искали да се свика Европейски конгрес, който да обсъди договора и започнали военни приготовления с цел да окажат натиск върху Русия.
Изтощена от войната, която й струвала много човешки жертви и икономически загуби, с нарастващо революционно движение вътре в страната, царската империя не можела да тръгне към нова война.
В тези условия правителството на Русия било принудено да се съгласи Санстефанският договор да бъде разгледан.
В продължение на три месеца до свикването на Берлинския конгрес между държавите се водела остра дипломатическа борба по отношение условията на бъдещия договор.
На граф Игнатиев било възложено да замине във Виена и се опита да оглади разногласията с Австро-Унгария.
Но той, вечният противник на тази империя, малко подхождал на тази роля.
Творец на “Голяма България”, Игнатиев не можел да се съгласи с австрийските искания да се ограничат териториите на България.
Австро-Унгария била против разширяването на границите на Сърбия и Черна гора. Като се убедил в непримиримостта на Виена, граф Игнатиев не продължил преговорите и се завърнал в Петербург.
Това била последната крачка в дипломатическата кариера на Игнатиев.
Привържениците на предпазливата политика – министър Горчаков и посланикът в Лондон Шувалов се постарали да го отстранят от дипломатическата арена.
Според тях дипломацията на Игнатиев не съответствала на новите международни условия, макар и спечелила войната, но излязла от нея сериозно отслабнала, Русия била принудена да се подчини на натиска на западните държави.
Независимата активна дипломация на граф Игнатиев вече не подхождала на руското министерство на външните работи.
На Берлинския конгрес Русия е представена от Горчаков и Шувалов.
Те се съгласяват да се преразгледат редица от най-важните членове на Санстефанския мирен договор, в това число и за окупацията на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария и разделянето на България на две части. В северната се създава княжество върху началата на политическа автономия, южната остава в състава на Турция, но получава административна автономия.
Обаче и в орязан вид, решенията на Санстефанския договор имат огромно значение.
Независимостта на Сърбия, Румъния, Чера гора е призната от европейския конгрес. България, макар и в стеснени граници, става самостоятелна държава, където е ликвидиран феодалният и националният гнет – крушението на османското иго и утвърждаването на новите капиталистически отношения на Балканите не можели вече да бъдат спрени.
Санстефанският договор способства да се ускори развитието на този процес и по такъв начин изиграва важна и значителна роля в съдбата на балканските народи.
Из дневника на неизвестен автор, подарен на княз Фердинанд през 1905 г.:
“19 февруари.
…Когато завърши четенето и започнаха да подписват договора, то аз взех от граф Игнатиев писалката, с която бе подписан договора. С душата, сърцето и мислите си почувствах тази тържествена минута. Великият княз заповяда да му докладвам, когато бъде подписан мирът, но на мен ми се искаше да предоставя на граф Игнатиев да извести това тържествено. Той не можеше да отиде, тъй като му предстоеше да сложи печата, затова препуснах и доложих на Великия княз, но добавих, че граф Игнатиев след две минути ще дойде сам с известието.
Той е останал да спази някакви формалности. Отново заминах при граф Игнатиев. Графът пътуваше с каляската, аз яздех до него. Пристигнахме в шест часа до мястото, където Великият княз очакваше съобщението.
Ура! Великият княз посрещна известието на граф Игнатиев. Дружно, радостно след Негово Величество свитата повтори “Ура”. Великият княз вдигна фуражката, обхождайки войската, възторжено “Ура” съпровождаше Великия княз, маса народ изпълваше пространството между железопътната гара и морето.
Константинопол се виждаше като на длан, музиката и победоносният вик на нашите войски навярно долетя до Стамбул. Великият княз събра около себе си всички офицери. С кратки, задушевни думи благодари за тяхното мъжество в боевете, за самоотвержеността при лишенията от всякакъв род, за тяхната борба с природата, за нечувания още в историята преход на Балкана, царят ги познаваше и не се съмняваше в мощната и богатирска руска натура.
Ура. Всичките чувства се изливаха в този вик, шум от хиляди гласове се разнесе из долината, той още звучи в душата на всеки един от нас, в него се изразява мощната сила на руския народ.
Стройно, юнашки преминаха войските пред Великия Княз. Тъмнее още и не можеше да се познае последните части от кои полкове бяха“.
Петя Паликрушева