Позволено е да поругаваш храма, ако така ще удължиш живота на свободата и ще дадеш пример на другите как тя се отстоява. Затова и възвеличаван е оня свещеник, който охотно препасва сабя и револвер, умее да стреля и се бие с врага, а не който се моли и проповядва смирение.
Мнозина изследователи на българския национален дух,
ум и характер твърдят, че българският народ е езически по природа, поради което не е възприел органически православната вяра и не се е християнизирал в пълна мяра. Причината според тях е насилственото покръстване през 9 век, осъществено от благоверния цар Борис-Михаил Покръстител.
Аз оспорвам тази теза, смятам я за невярна и механично изведена
от един факт, който дори е представен и оценен погрешно. Ако българският народ беше езически по природа, а не православен, той едва ли щеше да устои на напора на исляма и едва ли щеше да запази християнската си вяра през всичките пет века на иноверската власт.
Погрешното основание да се твърди, че българите са езичници, дава по-скоро българската интелигенция, нейното поведение, мислене и говорене още от Възраждането. Но тя мисли, говори и се държи езически или по-скоро атеистично заради особените обществено-политически функции, които е длъжна да изпълнява в епохата на национално-освободителната и буржоазно-демократичната революция.
Тази функция е да преведе българския свят от Средновековието в модерната епоха,
да го обуржоази и изравни идейно с „Европа”.
За да има успех в това си начинание, тя отклонява българския свят от християнството и го въвежда в модерния мир на идеологиите и политическите борби, в позитивното и рационално познание и в истината, чийто единствен критерий е практиката.
Тази длъжност интелигенцията изпълнява сравнително лесно, ала не защото народът не е истински православен, а понеже свещенството е малобройно и не достатъчно подготвено, за да го ръководи в Църквата и вярата и да го предпазва от нашествието на идеологиите.
Пък и много по-лесно е да разколебаеш вярата на народа и го поведеш към атеизъм или неоезичество, отколкото да го подготвяш за християнството, показвайки му цялата негова красота, дълбочина и истина.
Големите врагове през възраждането са Османската империя и Константинополската патриаршия, за да е възможно да се забележат присъствието и духът на Великия инквизитор.
А той вече уверено е поел в ръцете си младата и неукрепнала интелигенция и й е открил прелестните тайни на своето учение. Той е духовният учител и вожд на българската интелигенция, нейният нравствен и интелектуален пример.
Тя приема, дори без да разсъждава и преценява, да му служи вярно и безотказно. И да носи тегобите и необяснимите последствия от това служение – колкото и тежки да са те за нея и колкото погубни да са за българския свят.
Веднага след Освобождението, когато отминават опиянението и възторгът от свободата, започват лутанията, изпитанията, заблудите и терзанията на българската интелигенция.
Тя и сега е обзета от онова нетърпение и прибързаност, които я караха да страда, че „народът е заспал” и да „ускорява” с различни средства историята, да желае да прескача етапи, за да постигне по-бързо намеренията си.
Българската интелигенция не търпи изостаналостта, срамува се от нея и призовава да се движим по-бързо и да възприемем всичко хубаво, което идва от Европа.
Нашата тогавашна интелигенция е обзета от едно състояние, което руският мислител и богослов о. Сергей Булгаков е забелязал и открил у руската и което сполучливо нарича „духовна педокрация”, т.е. проявление на детска нетърпеливост и прибързаност, вземане на видимото за истинска реалност. Накратко, на незрелост.
Това е заболяване, което или трудно се излекува, или изобщо не се лекува и е вечна характеристика на всяка национална интелигенция.
Това е търсене винаги на екстремни исторически решения, проява на максимализъм във всяко решение и оценка на ситуацията. Ала когато са най-необходими и наложителни решителните действия, тя изпада отново в теоретични размишления, дълги умувания и в крайна сметка стига до извода, че ще е по-добре да се изчака.
Или ще остави друг да свърши опасната и рискована до смърт работа.
Има нещо мъченическо и страдалческо в такава интелигенция,
защото постоянно развива у себе си комплекс за малоценност, който внушава и предава на цялата нация. А от друга страна е вечно недоволна и мърмореща, че обществото и народът не я разбират, недооценяват я и не признават заслугите й.
Панко Анчев, Нова зора