Отродяването е обществен процес на скъсване на връзката на хората със своята националност, със свойствените й национални черти, с националната памет и достойнство, с националния език, култура, ценности, традиции, празници, обичаи и бит.
Това е постепенно отделяне и отдалечаване от българското във всичките му измерения.
Този процес обикновено започва незабележимо за повечето участници в него и се усилва с времето и особено след промяна, преместване, преселване и продължителен живот в друга национално-културна среда, при чуждо образование в чужди учебни заведения.
Последната степен на отродяването е придобиване на друго национално самосъзнание и в крайна сметка води до асимилация на българите и превръщането им в хора с друга националност.
Този процес преминава през различни етапи (фази; степени) и се осъществява посредством различни социални механизми и външни влияния.
Отродяването като процес се изразява чрез идеализация и подражание на чуждото, извъннационалното; деградация на българския език; мутацията на българската именна система; принизяване и заличаване на българската памет, ценност и достойнство; българския национален нихилизъм във всичките му прояви и измерения; отказ от българско гражданство, от България, и не на последно място пряк или скрит отказ от национален суверенитет.
Може би най-значима проява на отродяването е
принизяване и заличаване на българската национална памет,
история, култура, национални ценности и „незабелязването“ на красотата на българската земя, забележителности и природа.
Чрез всичко това се отрязват корените на българския патриотизъм, на българското национално самосъзнание.
Без родна българска история, култура, без български национални ценности и родна българска земя няма патриотизъм, няма национална памет и достойнство, а след време може би няма да я има и България.
Този процес на отказ от българското, от традиционните български ценности е съпровождан в явна или скрита форма от усвояване на чужди ценности. Този процес включва група от механизми за отродяването.
На първо място това е отказът от традиционните православни християнски ценности: защита на семейството; уважение към възрастните; взаимопомощ и подкрепа за болни, слаби и бедни; трудолюбие; търпение и смирение.
Съвременна българска черта стана бързото разкъсване на родствените връзки и загубата на родовата памет.
Дори у здрави български семейства липсва съхраняване на семейните реликви, на родословна памет.
Малцина у нас знаят имената на прадядовците и прабабите си!
Личните ценности на починалите родители и прародители почти моментално се изхвърлят в кофата за смет, дори събираните с десетилетия книги, дори някакъв скромен семеен архив…
Грижливо се пазят само документите за наследствените имоти.
Почти не останаха семейни традиции, които да се съхраняват и предават от поколение на поколение.
А колко от съвременните български семейства се грижат за гробовете на своите родители и прародители? Вижте изоставените не само села, но и гробищата в големи градове.
Дори образователното министерство чрез учебниците и помагалата за учениците приравнява български национални празници с тези на ромите и арабите.
В учебник за 5-и клас за Гергьовден пише, че е празник и на християни, и на мюсюлмани и на ромите.
„Гергьовден е и голям празник на ромите в България – те го наричат Ерделез. На много места го празнуват не само роми християни, но и роми мюсюлмани.
Празнуванията на Гергьовден (Ерделез) е свързано с вярването, че Свети Георги е спасител на ромите, и с легендата, че той убил змея, който започнал да изяжда ромското племе.“
В мюсюлманския свят, на отделни места, той е неофициално почитан (с други арабски имена), на основата на арабски трансформации на преденията за Свети Георги. Но той е предимно православен светец, почитан преди всичко от православните общности. Тук ислямът няма нищо общо с почитта към светеца.
Променят се все по-неудържимо
личните и обществените ценности.
В условията на османското владичество, а и след това, българите винаги са се отличавали с чувството за колективизъм, за взаимопомощ и солидарност във важни и трудни моменти в живота на отделни хора, на семейства и социални групи. Тази изконна ценност за помощ вече се трансформира в един безкраен личен егоизъм, в който парите са над човещината.
Все повече традиционната българска черта трудолюбие („Залудо работи, залудо не стой“; „Който се труди, той ще сполучи“) се трансформира в далавера, т.е. без труд (или с незначително количество труд) да се спечели колкото се може повече.
Или как вместо да се помогне на ближния, той да бъде „прецакан“ и от него да се измъкнат пари, ценности или да не му се плаща за извършена работа.
Факт е рушенето на традиционните ценности на българското общество като уважение към по-възрастните, към учителите, към лекарите, към майките с деца, състраданието към болните, помощта към инвалидите и т.н.
В София, а и в другите големи градове това може нагледно да се види по спирките на градския транспорт, в метрото, влаковете и др. При качването в превозното средство обикновено няма предимство за болни, възрастни, майки с деца. При сядането също.
Стоят възрастни хора прави, бременни, майки с деца, но младежи „чатят“ (т.е. си пишат и общуват) по интернет, вперили очи в таблетите и правещи се, че не виждат стоящите прави болни, инвалиди, възрастни хора.
Уважението вече не е ценност.
Няма често пъти дори обикновеното „Добър ден“. Ценност е забавата, играта с таблета, чатенето в интернет, разглеждането на търговските оферти за стоки и т.н.
Анко ИВАНОВ, доктор по философия, Нова зора