Бояне, гледам всички ти пишат писма, та рекох и аз да ти напиша.
Първо, съжалявам за това с теб, човече!
Млад си отиваш, ненаживял се сигурно…
Бояне, не се сърди на хората за това, че в последните дни те взеха за мезе и то в ситуация като твоята, в
която повечето биха се наакали и първом ще умрат от страх, нежели от «бяла смърт».
Тежко живее този народ, брате.
Затуй го прави, не е от липса на човешко състрадание, не е от злоба.
Поне не винаги. От пустота в душата е и всекидневни мъки.
От това, че сутрин много от нас стават и се чудят как да го измислят, щото да обгрижат поне малко по-добре от вчера семействата си.
Неуспелите така и замръкват — с черните си мисли от деня.
От тези хора не очаквай да те разберат, Бояне, защото и те имат нужда да ги разбере някой, ама никой ги не бръсне и за слива, мамка му!
Затова си изливат натрупаната горчилка върху теб и хората на изкуството като теб.
Защото това твоето също е изкуство — умението сам да се прескочиш, да захвърлиш човешката суета и да покоряваш кога върхове, кога себе си е висша форма на изкуство!
Но не всички сме способни на това, Бояне.
И не на всеки е дадено правото да бъде.
Глупости говоря, ще си кажеш.
Не са глупости, човеко!
За да мислиш мащабно и с размах, трябва животът ти да е уреден поне малко от малко…или пък да е сговнясан генерално, но тогава не се знае накъде ще избие…
Не всички можем да летим с орлите, Бояне.
Не и когато клетката има почти физически измерения.
Понякога свободата на духа не е достатъчна.
В крайна сметка някой трябва да сее и картофите.
А когато си принуден да сееш картофи и да бачкаш от тъмно до тъмно, то не ти остава време да помиришеш розите и да оцениш аромата им.
Ей затова сме такива.
Ние сме като Филчо на Чудомир, който казва:
«Дават хората – не мога да се оплача. Лоши са инак, ама гладен ли си, ще ти дадат залък, колкото да не умреш. Речеш ли да забогатееш, да ги надминеш, ще те препъват, ще ти пречат и няма да ти позволят. Затова не ги обичам много, ама пак без тях не мога.»
Такива сме — с еснафско мислене и често низки.
Хора сме и нищо човешко не ни е чуждо, затуй и без хората не можем, колкото и гадни да са понякога.
Но не, не сме толкова гадни — глупави сме, Бояне, а то е по-страшно, ама, да не те занимавам повече..
Само едно нещо последно.
Когато Господ иска да накаже някого, прави го българин и за някаква компенсация му вменява чест и гордост.
Нашата чест и нашата гордост е смачкана, Бояне.
И това също ни прави такива каквито сме.
Ти успя обаче да превъзмогнеш това и аз шапка ти свалям — пред теб като човек и пред светлата ти памет!
Иван Иванов