Тази и миналата година се натрупват редица революционни годишнини: 50 от 1968 г.; 170 от 1848 г.; 100 от 1917 г.; 150 от публикуването на Капиталът.
Тази и миналата година се натрупват редица революционни годишнини: 50 от 1968 г.; 170 от 1848 г.; 100 от 1917 г.; 150 от публикуването на КапиталътВероятно годишнината от рождения ден на Маркс е кулминацията на революционните чествания.
В България звучи екзотично, но в цял свят са организирани стотици събития, политически и научни конференции, изложби, публикации на изследвания, романи, дори комикси, дискусии, филми и репортажи.
Част звучат абсурдно: консервативният Жан-Клод Юнкер ще изнесе реч по повод рождения ден на Маркс в Трир.
Други са с комерсиален характер като туристическите разходки из кръчмите, посещавани от Маркс и Енгелс в Англия.
Всичко това, наред с обяснения Защо Маркс беше прав, каквото е и заглавието на преиздадената през 2018 г. книга на Тери Игълтън, не е празно юбилейно отбелязване.
Маркс помага за разбирането на случващото се, а и напомня, че е възможно историческата посока да се измени и принудите, и експлоатацията да се превъзмогнат.
Той е актуален за разбирането на значимите обществени проблеми и противоречия днес: от екологичната криза, породена от неограничената експанзия на капитала; през защо социалните противоречия се превръщат в културни и как излишната за капитала работна сила започва да изглежда като излишни хора; до скъсването с илюзиите на т.нар. технологични революции; както и за стремежите към прогресивна социална промяна.
За да се схване актуалността на Маркс обаче, трябва да се отчете, че най-ревностните антимарксистки са близки до най-догматичните марксисти.
И в двата случая на Маркс е приписван позитивистки материализъм, свеждащ всички обществени сфери (културата, политиката, идеите, правото и т.н.) до отражение на обективни икономически отношения.
Парадоксално е, защото делениетo на света (на икономическа база и политическа надстройка) по-скоро характеризира господстващия възглед на икономическия либерализъм, фетишизиращ пазара.
Абстрахирането на формалнотo равенство на публичния живот от частната сфера на икономическите и емпирични принуди, представяни като задвижвани от квазиприродните закони на пазара и личното съгласие, е част от капитализма, както показва и Маркс.
Дори класическите политикономисти, чиято критика Маркс представя в Капиталът, не разделят обществения свят грубо на обективни икономически закони и субективни обществени фактори, както правят днешните им неокласически последователи.
Често се преувеличават различията между Марксовата и днешната епоха.Твърди се, че е изчезнала работническата класа, но сега има над 3,5 милиарда наемни работници, тройно повече от населението на планетата преди 200 г.
Разпространените фантазии за освобождение на капитала от труда чрез изкуствен интелект, машини, създаващи машини и вечни двигатели, не са нови.
Днешните технически нововъведения са безспорно значими за съкращаването на обществено необходимото за производството работно време. Но ако се поставят в светлината на парния двигател, телеграфа и електричеството, скъсването далеч не е така фундаментално, както се твърди.
Съкращаване на необходимото не намалява действителното работно време.
Всяко ускорение може да води до забавяне другаде.
Технологичното скъсяване на стойността на работното време превръща най-простия човешки труд в привлекателен за бизнеса.
В Капиталът Маркс така обяснява защо в Англия („страната на машините“) се ползва труда на жени от „класата на излишните“, за да дърпат с въжета кораби, подобно на известната картина на Иля Репин Бурлаци на Волга, където физическите усилия на дърпащите са противопоставени на парахода на фона.
Ситуацията с бизнеса с „изкуствен интелект“ не е принципно различна.
Това е труд, който може да се върши от машини (преписване на данни от фактури или подреждане на снимки на обувки по цветове и размер), но е по-евтино да се върши от хора.
Огромна част от виртуалния свят на big data компаниите има за свое условие невидимия човешки труд на армията от механизирани човешки преписвачи на данни.
Маркс е актуален не само в критиката на илюзиите за самопораждаща се стойност.
През 1990-те Призраците на Маркс се призовават срещу неоконсервативните идеолози на „края на историята“, твърдящи, че 1989 г. е край не само на 1917 г., а и на 1789 г.
Днес разочарованието от промените след 1989 г. е още по-силно и не е постсоциалистически патент.
Изчезнали са обещанията за свят, регулиран единствено от световните пазари, без идеологически, социални и международни конфликти, без радикални противопоставяния, без история и политика, разбирана като противопоставяне на различни проекти за бъдещето.
Мястото на прокламираната от неоконсервативни идеолози за „глобална демократическа революция“ е заето от страховете на новата световна реакция.
Умножават се авторитарните и консервативни форми на управление, но те не са в противоречие с капитализма.
Призивите за затваряне на границите не пречат на данъчните облекчения за бизнеса.
В България крайно десните участници в управлението са и най-яростните защитници на офшорния бизнес и вноса на работници от чужбина като инструмент за намаляване на заплатите.
Често се говори, че Маркс е предсказал т.нар. глобализация след 1989 г. поради оптимистичните изказвания от Манифеста като това, че буржоазните стоки са „тежката артилерия, с която тя събаря всички китайски цени“, и че „[в]сичко съсловно и застояло се изпарява, всичко свято се осквернява и хората най-сетне са принудени с трезви очи да погледнат своето положение в живота, своите взаимни отношения“.
Но и по времето на Маркс има застъпвания между авторитарно политическо управление и либералния капитализъм.
Италианският марксистки философ Доменико Лосурдо в своята Контраистория на либерализма разглежда либерализма от XIX век като диалектика на еманципация и дееманципация, задвижвана от борбата за признание.
Както показва Арно Майер в книгата си Упорството на Стария режим, историците често преувеличават демократичния характер на класическия либерален капитализъм.
Предмодерните, антидемократичните и абсолютистките управленски принципи, както и преките форми на подчинение, в онзи момент не са загниващи, а са жизнени и влизат в сложни отношения със зараждащата се буржоазия, които далеч не винаги са пряко противопоставяне.
През XIX в. може да се открият и (очевидно не само) конфликти между демокрацията, разбирана като движение за еманципация на радикалните мислители, студентите, движенията за национално освобождение срещу старите аристократични империи, както и женските, и работническите движения, от една страна, и, от друга, силите на капитала в съюз със „свещената хайка“ на Стария режим — монархията, църквата и семейството.
За да разберем сложността на този конфликт, е необходимо да се откажем от допускането, че капитализмът и демокрацията са синоними.
Капиталът сам по себе си няма собствена идеология, а може да се свърже с най-различни, включително и с демократични или дори революционни идеи.
Съединяването на противоречиви управленски принципи създава илюзията за отклонение — външен и субективен фактор се е намесил в нашата иначе хармонична (поне по принцип) система.
Няма как Тръмп да не е подставено лице на Путин, който със своята пропаганда и фалшиви новини е манипулирал американците. Не е възможно България вече да не е станала Швейцария на Балканите, със сигурност има заговор на тайни агенти от миналото в съюз с „немодернизираните“ мнозинства, заслепени от назадничавия си балкански манталитет и комунистическите си отживелици.
Наскоро Симеон Дянков в доклад за Световната банка успя да обясни едновременно социалистическото минало и капиталистическото настояще като продукт на Православието, което било „геополитически избор“ на България от 865 г.
Маркс е изключително актуален в този пункт.
Стратегията му в Капиталът, например, не е да тръгне от емпиричните анализи на реално съществуващия капитализъм, а точно обратното.
Той тръгва от понятията на либералните политикономисти (стока, стойност, капитал, цена, пари), описващи не конкретиката на този или онзи режим. От противоречията в класическата политикономия, Маркс извлича теорията си за принадената стойност и експлоатацията.
За Маркс понятията на класическата политическа икономия не са празни идеализации. В очите на икономистите кристализират очевидностите на договорните отношения, в които всяка покупка и продажба се случват между формално равни индивиди.
Където, както пише Маркс в Капиталът, е „същински рай за вродените човешки права“ и „господстват само свобода, равенство, собственост и Бентам“.
Така Маркс успява, без да нарушава теоретичните закони на либерализма (формалното равенство и еквивалентния стоков обмен), да докаже, че експлоатацията, принудите и неравенствата не са отживелици на Стария режим.
Последните се явяват в нова форма: като доброволни отношения между индивиди, а практическият им ефект, действителните принуди и насилия на капитализма вече изглеждат като изкривяване.
От горното не следва, че за Маркс идеите са просто отражение на действителните икономически отношения.
Най-малкото иначе не би се занимавал толкова усилено с критиката и производството на идеи.
На всяка стъпка Маркс показва, че в неговия „нов материализъм“, както го нарича, идеите не са противопоставени на практическата действителност, а самите те са материална сила: имат своите социални условия за възможност и политически ефекти.
Всъщност, не само теоретичната, а и емпиричната критика на капитализма на Маркс е опосредена от рефлексивно схващане за материалното производство на идеи.
Маркс усилено чете „сините книги“, както са се наричали изследванията на тогавашните трудови инспектори, за които говори силно позитивно („вещи, безпристрастни и решителни мъже“). Чрез тях той, както пише в Капиталът, доказва връзката между „икономисването на обществените средства за производство“ и „систематичното ограбване на жизнените условия“.
В това отношение Марксовото разбиране за революция не е противопоставено на прогресивната социална реформа, каквато са целели въпросните изследователи.
Отношението на Маркс към идеите е свързано и с това, че неговата политика е опосредена от науката, без да ги свежда една към друга. А писането му го вкарва в тежки противоречия с редица европейски правителства и на няколко пъти му се налага да търси убежище в други страни.
Тази му позиция може да се окаже значима и за днешните ангажирани интелектуалци, които не са в редиците на експертните апологети на управлението, макар и настоящето подчинение на интелектуалците да е под претекста на формалните критерии на икономическата рационалност и рейтингите за оценяване на научния труд.
Първият политически текст, който Маркс пише, е критика на противоречията на пруската цензура (тогава в Европа цензурата е официална и държавна институция).
Статията е спряна. Тогава държавата директно цензурира не само статии, а и цели издания. Държавната цензура, която Маркс критикува, обаче заявява, че не цели да ограничи истината, а единствено да й придаде определен формален стил: спират се единствено статии, които са лишени от „скромност, сериозност и благопристойност“.
А решението за това кои текстове се вписват, е предоставено на самите цензори — официалните критици. Но днешните вестници не се затварят и свободата на словото не е ограничавана пряко от политическите институции, а от други формални критерии — на икономическата целесъобразност.
Mоже би също, както се заричат технологичните корпорации, ще се въведат „обективни“ алгоритми за пресичане на „фалшивите новини“ и „словото на омразата“ още преди да са се появили из търсачките в мрежата.
Но зад тях ще останат програмистите и експертните съставители на списъци от истини и пропаганда; както и онези, които насочват индивидуалните потребители към рентабилни и нерентабилни източници на информация.
Подмяната на веригите обаче не ги превръща във вериги от рози, както обича да се изразява Маркс.
Именно в разпознаването на новите вериги, опаковани като всеобщи принципи на стопанския ръст, пазарния разум и цивилизационния избор на международната общност, може да ни помогне Маркс днес.