Дясната буржоазна власт в България винаги (такава е и днес) е била компрадорска, корумпирана, алчна, тъпа и без никакви идеи за развитието и перспективата на държавата. Защото е произведена и изцяло зависима от капитала, тя се чувства временна, бързо преходна, изправена пред гибел, безсъвестна и безнравствена като него. Затова и няма търпение да се облагодетелства, да се подсигури за съмнителното си бъдеще. Днес тя дори е още по-изродена, по-глупава и самомнителна. Но и по-безкрупулна, безпардонна, нагла и просташка.
Лявата й опозиция е била (също винаги, но съвсем не и днес!) нейна рязка противоположност, защото е усещала и осъзнавала, че бъдещето й принадлежи и че върху основата на нейните идеи за общественото устройство, развитието на производството и разпределението на благата ще се изгради с идването й на власт новата държава.
Затова и не се е хвалила, че опозиция.
Била е алтернатива и е убеждавала народа и обществото, че ще осъществи друга възможност за живот, други правила и ще изведе напред други хора, които така ще устроят държавата, че да е способна да гарантира сигурност, справедливост, солидарност, ред. В нейната идеология всичко това е било записано, изяснено, обяснено, внушавано с прости и ясни думи, за да го разберат всички.
Пък да си само опозиция означава, уви, просто да говориш от време на време противното, което властващите нечленоразделно произнасят, да гласуваш срещу предложенията им, но по същество да вървиш по техния път и все повече да заприличваш на тях.
Либералният модел на общественото устройство наложи тежкия си и трудно изличим отпечатък върху целия обществен живот и порази най-силно и невъзвратимо мисленето и нравственото съзнание.
В това число и на „единствената опозиция”.
Потресът от резките и неочаквани промени в края на миналия век утихна, за да настъпи вцепенение и равнодушие, които от време на време ще се развълнуват с имитация на недоволство и решителност.
Но план и действия няма.
И май няма да ги дочакаме.
И как да се смени тази днешна просташка и корумпирана управа, когато няма политически субект, способен и готов да формулира всеобща идея за развитието на държавата и обществения организъм.
„Единствената опозиция”, за каквато се представя БСП, не предлага такава идея и не представя какъвто и да било модел на бъдещо обществено устройство.
Тя само повтаря, че знае какво да направи, но не признава какво знае.
А когато проговори нещо, то е толкова дребно и несъществено, частно и непригодно и не е съобразено с цялото, че се вижда как с него се хвърля прах в очите на хората.
И хората не се впечатляват, не вярват и остават безразлични на подобно говорене.
Властта днес е толкова немощна, глупава и нелепа, че не е за вярване как БСП не е в състояние да артикулира нещо смислено, съществено и съзидателно.
Тя така и не разбра, че за да спечели доверието на обществото, е длъжна да представи цялостна програма за развитието му, а не откъслечни корекции на прогнилия и нелечимо заболял организъм на неолибералната държава.
При тази идейна нищета на левицата едва ли скоро ще чуем нещо умно, смислено и реалистично.
Иначе лидерката на БСП, а и нейните подгласни, се кълнат, че са единствената опозиция на днешното правителство.
Откъде им е щукнало на тези хора, че е достойно една партия да се хвали с подобна претенция.
Истинска или мнима, опозицията не е власт и никога не оказва кой знае какво въздействие върху управлението.
Е, в някои случаи може да изкрънка назначение, дребна промяна в законопроект, нечия оставка и пр.
Ала нима това ще ти дава самочувствие и ще те изпълва с гордост, та чак да се хвалиш с положението си спрямо властта?
Доста нелепо е, нали.
От Клара Маринова до Антон Кутев идеолозите на БСП от последните тридесет години говорят и подскачат по един и същ неадекватен начин и плещят едни и същи политически нелепости. Па и се опитват да остроумничат.
Ако наистина е опозиция, която се готви за власт, БСП е длъжна да покаже каква ще е тази власт, на какво ще се осланя и накъде ще поведе държавата.
Понеже тя не може да направи това, аз твърдя, че БСП дори и да е единствената опозиция, в сегашния си вид, с това ръководство и при тази идейна немощ не е никаква алтернатива на ГЕРБ.
Тя просто не следва някакви истински политически идеи, за да е способна да преобрази държавата и даде на хората онази социална справедливост, каквато левицата по изконния си принцип следва да установи.
Сегашната политика на БСП, наложена от ръководството й, както и говоренето на лидерите и пропагандистите й, ми напомня как кокошката кълве.
Виждали сте как кълве кокошката?
Ей така: тук клъвне, там разрови с крак; после там клъвне и пак разрови – и така до безкрай.
Няма последователност, настъпателност, довършване на започнатото.
Ако за кокошката това е нормално и нейното кълвене не се отразява на обществото, то за българската действителност подобно говорене и действане на БСП е смешно, но и тъжно.
Мъчително тъжно!
И предизвиква обществено отчаяние и безверие.
На какво друго да оприличат безбройните изблици на Корнелия Нинова или на Кирил Добрев, на Антон Кутев или Драгомир Стойнев, които ще се изпъчат с някое „радикално предложение”, ще се заканят „да променят системата”, после ще измислят нова „идея” и ще се изрепчат на ГЕРБ, колкото да не си помисли някой, че „единствена опозиция” означава „беззъба опозиция”.
И толкова.
Пустош и демагогия.
Чудно ли е тогава, че вече две години след последните избори, БСП не увеличава влиянието си и не получава доверието на обществото.
Това обезкуражава членовете и симпатизантите й, но и обрича на нещастие много хора.
На тях им е все едно дали тази партия е единствена опозиция или прилича на всички останали.
Идейната й криза продължава прекалено дълго.
Затова дори и да дойде на власт, тя ще продължи по същата безпътица и немощ на днешните управници.
Мъчително е да гледаш как „единствената опозиция” не иска, не може и не знае как да се превърне в алтернатива.
Тогава нека дойдат други хора, които да я поведат натам, накъдето винаги БСП е вървяла.
И те да сложат край и на празното говорене!
Поглед.инфо
ПАНКО АНЧЕВ е роден през 1946 г. във Варна. Литературовед, философ, историк на литературата. Главен редактор на списание „Простори” – Варна. Почетен доктор на Литературния институт „Максим Горки” в Москва. Член на Съюза на българските писатели и на Българския ПЕН-център. Автор на повече от 20 книги