Пламъците на глобалната война през първия период на Студената война

През първия период на Студената война пламъците на глобална взаимно унищожителна война припламваха доста често.

Започна се първо с т. нар. Корейска война (1950-1953), в която загинаха десетки хиляди американци, а съветските «Миг-15» за първи път успешно се сражаваха с американски реактивни самолети първо поколение и с голямо удоволствие разстрелваха и палеха «летящите плевни», както наричаха големите и тромави бомбардировачи-крепости на САЩ «Б-29» (много подобни на «Б-25», разрушили  София).

Първата група от «Миг-15» в Корея се ръководи лично от аса на съюзническата военна авиация през Втората световна,  полковник Иван Кожедуб, свалил десетки немски самолети.

За да се избегне международен скандал, три пъти Героят на съветския съюз,  въздушният «ястреб» Кожедуб е изпратен «инкогнито» за Корея и по думи на очевидци въпреки изричната забрана не е устоял на изкушението да изпробва в бой пъргавите «М-15», които далеч са изпреварвали по бързина и огнева мощ реактивните «Ф 86 Сейбър» на доскорошните съюзници. Тази «локална война» слага край на тогавашното господство на САЩ във въздуха.


Да не говорим за Виетнамската война (1960 -1973), оценена от редица изтъкнати експерти като най-голямия сблъсък между военната мощ на Съветска Русия и Америка. Москва активно снабдява Северен Виетнам с конвенционално оръжие, с най-съвременни за времето ракети «земя — въздух».

Крайният резултат: целият Виетнам става комунистически, а САЩ губят 50 000 убити млади хора и 300 000 инвалиди или  превърнати в нещастни наркомани мъже.
И все пак върхът на Студената война в нейния първи период несъмнено е «Карибска криза» (1962), когато на генсека на СССР, украинския хохол Никита Хрушчов (човекът, «подарил» Крим на Украйна), му хрумва гениалната идея да разположи ракетна, (може би ядрена?) база в Куба, на броени километри от бреговете на САЩ.

Младият и агресивен президент Джон Кенеди нареди да се отворят шахтите на междуконтиненталните ядрени ракети «Минитмън», да почне затоплянето на ракетните двигатели и декларира ясно, че ако руските кораби, натоварени с ракети, минат една условна линия в Карибско море, зловещите «Минитмън» ще полетят към съветската страна. Лично на мен това ми коства няколко месеца допълнителна военна служа — събраха се три набора.

Цяла Америка пък бе изпаднала в паника

семействата строяха в дворовете си противоатомни скривалища, зареждаха ги с консерви и минерална вода, а светът наистина бе на крачка от взаимното си унищожение.
Що се отнася до един от най-тежките пропагандно-психологически удари, това несъмнено бе вторият процес по атентата срещу блаженопочившия папа Йоан-Павел Втори (през 1985). Бях кореспондент на този процес и с очите си можах да видя как едно набързо скалъпено обвинение може да бъде успешно разпръснато по света от западната пропагандна машина.

Първият обвиняем, както е известно, бе България в лицето на вече покойния Сергей Антонов и на още двама други — Василев и Айвазов (които не бяха арестувани, защото — представете си ловката манипулация! — собственоръчно Министерството на правосъдието на Италия бе предупредило нашите власти, че ако въпросните  служители се завърнат в Рим, ще бъдат арестувани). За да остане лабилният и неиздръжлив психически Антонов сам на подсъдимата скамейка.

Но зад демонизирания образ на Антонов прицелът беше ясен — комунистическа Москва.

Спомням си, че бях смъкнал допотопната пишеща машина «Марица» в сутерена на съдебната зала «Форо Италико» (западните колеги отдавна вече работеха с лаптопи направо под носа на съда). До мен имаше масичка със заключен с катинар телефон, използван от специалната пратеничка на американския телевизионен гигант Си Ен Ен (CNN).

В един прекрасен ден атентаторът Агджа (свидетел на обвинението) изтърси пред съда, че докато е бил в софийския хотел «Ню Отани» «лично посланикът на Съветския съюз в България  дошъл да му нареди да застреля папата».

Безумно твърдение на полудял човек. Може да си представите: по това време Агджа вече е търсен от Интерпол за убийство на истанбулския журналист Ипекчи. И при това положение първият съветски дипломат в София да се срещне лично с прононсирания убиец в центъра на българската столица!

Тъкмо завършвах ежедневния си коментар за в .»Отечествен фронт», когато се появи деловитата американска колежка, отключи телефона, свърза се с Америка и започна да брои, за да се изчисти линията.

Предаваше дежурните една минута за вечерна емисия на CNN. Съобщи с равен глас налудничавото твърдение на турския терорист и завърши с думите «тук бе коментаторът на CNN». Бях запазил колегиална тишина по време на емисията, но след това не се сдържах: «Колежке, но това, което заяви Агджа днес, е пълна лудост, болна фантазия.»

«И какво от това? — беше хладният отговор. — Аз информирам, не коментирам.»
«А защо завършихте с думите «коментатор на CNN?» Последва язвителна усмивка и не доста благоприлична «благословия».

(И така, постепенно ден след ден милиардният католически свят придобиваше впечатлението, че комунистическа България, вярна на комунистическа Москва, е посегнала на живота на Светия отец.

Независимо от това, че световният печат някъде на задните страници с няколко думи съобщи накрая, че всички обвиняеми са освободени.
Петър Герасимов